Заключителни наблюдения
Хистеричните личности живеят в една псевдореалност, която, както показахме, обхваща всички възможни области. Техният централен проблем е въпросът за автентичността — той е вътрешното отражение на тяхното бягство от реалността в, „роли“.
Заради прагматизма им религията лесно се превръща за тях в една необвързваща вяра — човек никога не знае, дали църквата все пак няма да му потрябва; за тях и тук привидността е по-важна от автентичността; достатъчно е да се спазва формата. Харесва им мисълта, че с разкаяние и изповед човек се освобождава от цялата си вина и може, съвършено невинен като новороден, да започне наново. Те определено споделят представата за личностен бог в смисъла на един добър баща, който, разбира се, особено много обича тъкмо тях и все някога ще го покаже. Така в много отношения те остават детински-незрели, наивни и вярващи в чудеса, позволяват да бъдат съблазнени от „обещания“ за избавление, които не изискват големи усилия от тяхна страна. Затова те често стават привърженици на такива секти, които освен това задоволяват тяхната потребност от сензации. Ако решат да се подложат на психотерапия, те обикновено искат да бъдат хипнотизирани, с надеждата от раз да се избавят от трудностите си, без да полагат усилия.
В етиката те споделят подобна наивно-необвързваща нагласа. Те щедро се възползват от възможността да релативират всичко и да търсят изкупителната жертва навън, в другия, а не в тях самите. Това затруднява вглеждането в себе си и самокритиката, заради което те рядко извличат поука от кризите.
В крайна сметка и тук става дума за нещо общочовешко, което в различна степен ни е присъщо, защото всички ние е трябвало да преминем през тази формираща фаза от детското развитие, с нейните задачи и страхове. Същия процес на проектиране на собствени липси и чувство за вина върху другите с цел разтоварване ние срещаме и в колективи, където той играе важна и опасна роля. Особено подходящ за такива проекции се оказва „врагът“, и човек остава с впечатлението, че враговете биват изнамерени, за да се освободим от бремето на собствената си вина, цели народи, религиозни общности и раси обикновено проектират един върху друг това, което не искат да признаят по отношение на самите себе си, и тази готовност за проектиране може да бъде разпалвана и използвана за политически или идеологически цели от безскрупулни властници. Такива неконтролирани и подклаждани проекции играят — в качеството си на психодинамични основания — решаваща роля за избухването на войни, расова омраза и религиозни сблъсъци. Желанието за освобождаване от бремето и вината на миналото е една общочовешка потребност.
За разлика от депресивния, който се смята за виновен по отношение на много неща, хистерикът е склонен да забравя или отрича собствената си вина. Своеобразното в немския език обозначаване с една и съща дума „Vergehen“14 както на времеви, така и на нравствени измерения, ни кара да се замислим — преминават ли с времето нашите престъпления? За хистеричната част в нас това би било добре дошло.
Като родители и възпитатели хората с хистерична структура на личността могат да увличат и въодушевяват; те притежават мощна сугестивна сила, могат да убеждават и да създават у детето чувството, че животът е хубав и си струва да се живее. В проявите на чувства те са повече спонтанни, отколкото постоянни; децата обичат такива родители, гордеят се с тях и им се възхищават; родният дом има „атмосфера“, гостоприемен е, много хора им завиждат заради родителите — често обаче само дотогава, докато разпознаят фасадността. При силно изразена хистерична структура на родителите трудността се състои преди всичко в липсата на последователност във възпитанието; те рязко сменят глезене и отказ, така че детето трудно може да се ориентира и никога не знае със сигурност, какво го очаква, защото поведението на възрастните зависи повече от настроенията им и в по-малка степен се определя от обективните факти. Така те задават в душевен план един „мартенски климат“, който кара детето да живее сред несигурност и хаос. Те често събуждат в него погрешни очаквания за живота. Ако са разочаровали детето, или трябва да изискат от него необходим отказ, те му дават неопределени обещания в бъдеще време — когато пораснеш — и го отклоняват от сблъсъка с тях и от възможността да вникне е необходимостта на отказа; тогава детето свързва всеки отказ с очакване за предстоящо възнаграждение. Всичко това събужда в него онова опасно очакване за едно бъдеще, изпълнено с чудеса, които все някога ще се случат; по този начин родителите поддържат неговите илюзорни представи-желания, вместо да го въведат в реалността.
14
Немската дума Vergehen означава както преминаване, изчезване, отмиране, загиване, така и простьпка, прегрешение, провинение. Изборът на превода й с „престъпление“ по-долу в изречението цели да подчертае именно „преминаването“, „престъпването“ на определени норми и порядки. — Бел. прев.