Следователно ние можем да видим в надценяването на потребността от сигурност основния проблем на натрапливите хора. С това се свързват предпазливост, предвидливост, целенасочено дългосрочно планиране, изобщо нагласата за трайност. Разгледано от страна на страха, ние можем да опишем техния проблем като страх от риска, от промяната и преходността. Те приличат на онзи човек, който искал да влезе във водата едва след като се е научил да плува — те, така да се каже, са плувците на сухо в живота. Този начин на поведение и нагласа също може да приеме всякаква степен и да се изрази в най-странни форми.
Един мъж, е средата на трийсетте, притежавал богата лична библиотека. Въпреки това той винаги ходел в обществената и не използвал своите собствени книги, с „аргументацията“, че е възможно един ден да се премести в селище, където няма обществена библиотека — какво щял да прави тогава, ако вече е прочел всичките си собствени книги? Тук предвидливостта и страхът, че нещо някога би могло да свърши, приемат една наистина гротескна форма.
Някои хора с натрапливи черти имат пълни гардероби, но винаги носят само старите си дрехи, за да имат „резерви“; сърцето им се къса, когато трябва да облекат нещо ново — те по-скоро предпочитат опасността, дрехите да „излязат от мода“, да бъдат разядени от молци, или да останат неносени. Да използващ нещо ново означава да го изложиш на времето и с това на преходността, да го изтъркаш и така да предопределиш края му. А всичко, което има край, напомня за преходността и в крайна сметка за смъртта.
Всички ние носим в себе си този страх, както и желанието за трайност и безсмъртие; всички ние търсим нещо безкрайно и изпитваме дълбоко удовлетворение, когато отново намираме определени неща така, както сме свикнали, както сме ги оставили. Това обяснява и нашия импулс за колекциониране: каквото и да събираме — било пощенски марки, монети или порцелан — една от причините за това, обикновено несъзнавана, е желанието ни да притежаваме късче вечност, една гаранция за безкрайност, защото човек никога няма да може да запълни изцяло колекцията си, винаги все нещо ще липсва. Други търсят трайност и вечност в изобретения, които удължават живота, или мечтаят за perpetuum mobile; или пък издигат своите собствени възгледи и теории във всеобщи и неподвластни на времето, и от тяхната вечна валидност те извличат нещо, което надживява преходността. Дори само спазването на любими навици и чувствителността, с която реагираме, когато сме принудени да ги променим, правят видимо това желание за трайност.
Същата тенденция за избягване на страха от промяна и преходност ние откриваме и в закостенялото придържане към завареното по традиция във всички възможни области. Традиции от семеен, обществен, морален, политически, научен и религиозен характер водят до догматизъм, консерватизъм, предразсъдъци и до различни форми на фанатизъм. Колкото по-закостеняло човек ги застъпва, толкова по-нетолерантен става той към всеки друг, който ги атакува или поставя под въпрос. Зад това винаги стои страхът, че обичайното, наученото, повярваното, познатото, което ни дава сигурност, би могло да бъде релативирано посредством нови възгледи и развитие, така че евентуално да се окаже грешка или заблуда, и заради това ние да трябва да се пренастройваме, да променяме себе си. Колкото по-тесни са собственият хоризонт и жизненото пространство, колкото повече човек иска да ги запази непроменени, толкова повече той се страхува да не загуби своята сигурност заради новото развитие на нещата.
Колкото повече следователно се опитваме да задържим старото, толкова повече по необходимост изпитваме страх от преходността; колкото повече от друга страна се противим на развитието, толкова по-сигурно констелираме противодействащите сили, само че още по-остро, както това особено ясно се вижда в сблъсъка на поколенията: упоритото придържане към съществуващото и грубото отхвърляне на новото от страна на старото поколение често принуждават младите да прибягват до екстремни начини на поведение.
Разбира се, традицията и придържането към признати ценности имат първоначално положително значение; ние трябва да търсим принципното и абсолютното, което има трайно битие — само така можем да открием надвремеви закономерности. Но тук става дума за прекаляването в това отношение, за липсващата способност или готовност за преориентиране, за противенето срещу назрели промени, срещу обогатяването и коригирането на досегашния опит, към което животът постоянно ни тласка. Старата мъдрост „tempera mutantur et nos mutamur in illis“7 като че ли не е валидна за натрапливия човек; но той заплаща своя стремеж към закостеняла неизменност със страха от промяна. Той се опитва да натрапи на живота схеми и правила, проявява нетърпимост и своеволно отхвърля всичко, което го обезпокоява, защото е ново и различно от обичайното. Но това, което човек иска да натрапи, се превръща в натрапливост за самия него.