— А какво ще кажете за една голяма платноходка? Нима и нея не бихме могли да направим? Капитанът помисли и каза:
— Платноходка — да, това може… Но аз не бих се решил да тръгна с платноходка през Индийския океан.
— Вие ли говорите това, Стерн? Вие, старият моряк?!…
— Да, стар за съжаление — тежко въздъхна капитанът. — Ако бях по-млад, сигурно бих се решил.
— И сега ще се решите — насърчи го Смит. — Трябва да опитаме всички възможности. Особено ако открием бисерни миди. Тогава на всяка цена трябва да се върнем в Англия, а след това отново ще дойдем тук, но вече подготвени. Искате ли да ви кажа какво мисля, Стерн? Мисля… не, не, по-право предчувствувам, че ще стана прочут като моя прадядо капитан Раг, когото злонамерени драскачи незаслужено опетниха. Крал на бисерите — как хубаво звучи това! — примигна плантаторът и продължи унесено: — Тогава нека се пазят лондонските акули! Аз ще ги глътна заедно с банките и фабриките им и тоя ден ще бъде най-щастливият в моя живот.
— Лошото е, че бисерните миди живеят на морското дъно, откъдето мъчно ще ги извадим — каза капитанът. — Все пак ще се опитам… И тъй, да вървим! Трябва да вземем някои неща от колибата.
Отидохме в колибата на Смит и Стерн. Досега аз не бях влизал в нея и много се изненадах, като видях как комфортно бяха се наредили двамата англичани. В ъгъла имаше две пружинени легла, покрити с меки одеяла и с мрежи за москити. Нарът, и подът бяха постлани със скъпи килими, край стените бяха наредени меки кожени фотьойли, по средата — маса с няколко стола, а в дъното бяха струпани един върху друг много чували и сандъци.
— Изглежда, че сте с кътали доста неща от яхтата — казах аз на плантатора.
— А защо не? — отвърна той. — Скътах някои полезни неща и мисля, че съм постъпил разумно.
— Не се ли страхувате, че туземците могат да ги задигнат?
— О, не! Арики обяви моята колиба за табу16 и никой не смее да влезе вътре. Освен това туземците не знаят кое за какво служи, пък и не се интересуват. Само Арики — тоя упорит и нахален старец — ме безпокои. Научи вече две английски думи и само тях повтаря: „Коняк, цигарки, коняк, цигарки“ … Просто не зная как да се отърва от него. Всеки ден му давам по една бутилка коняк и по една кутия цигари. А това няма да продължава вечно, защото нямам фабрика за коняк и за цигари, нали така? Какво ще правя, когато сандъците се изпразнят?
— А за колко време ще му стигнат вашите запаси? — попитах аз.
Плантаторът ме погледна изпитателно, след това се усмихна пресилено и на свой ред попита:
— Искате да знаете колко коняк и цигари имам още?
— Да.
— А защо се интересувате? И на вас ли ви се пие коняк?
— О, не, бъдете спокоен! Бих искал да зная няма ли да напоите Арики и неговите приятели.
— Арики да, но неговите приятели — никога! — заяви Смит.
— Дайте ми едно дълго въже — обърна се Стерн към плантатора и прекъсна нашия разговор. — Преди да се спусна на морското дъно, трябва да измеря дълбочината. Ще ми трябва и една торба за мидите.
— Дадено, Стерн — с готовност се отзова Смит и като се порови из един сандък, подаде на капитана въже и торба.
— А сега не е зле да му ударим по един коняк — намигна ми капитанът.
Смит донесе една бутилка коняк и три чаши.
— Да, случаят е особен и заслужава да се почерпим — каза той. — И тъй, наздраве! За успеха на нашето дело!
— За бъдещия крал на бисерите! — дигна чашата си капитанът и се чукна с плантатора, който се усмихна доволен. — А вие няма ли да пиете? — попита ме той, след като видя, че отказах да взема своята чаша.
— Не, предпочитам една пура, ако мистър Смит няма нищо против…
— Разбира се! — рече плантаторът и ми поднесе кутията с пурите.
II
Взехме въжето и торбата и отидохме в малкия залив. Беше обед и слънцето сякаш гореше над главите ни. Седнахме в една лодка, минахме през тесния канал и навлязохме в големия залив. Капитанът върза с въжето един доста тежък камък, който беше взел от брега, и го спусна във водата. След това измерихме дълбочината — беше дванадесет метра.
— Доста е дълбоко, но ще се опитам — каза капитанът, като се съблече. — Камъкът е тежък, бързо ще ме отнесе на дъното, но не гарантирам, че ще изляза. Ако не се върна, не ви съветвам да ме търсите: акулите ще се погрижат за мене.
— Без шеги, Стерн — казах аз разтревожен. — Внимавайте, защото тук наистина има акули.
— Акулите не обичат миризмата на коняка и бягат от нея като дявола от тамян — засмя се капитанът. — Но мистър Смит го пести за първожреца и ми даде само една чашка.
16
Между първобитните племена в островите на Тихия и Индийския океан е съществувал такъв обичай: когато се наложи табу — забрана на нещо — никой не го докосва.