— Сериозно ли говорите? — обърнах се аз към плантатора. — Нали контраадмиралът заяви веднъж, че неговото знаме носело свобода и демокрация?
— И вие му повярвахте, нали? О, санкта симплицитас!23 Контраадмиралът открито заяви, че ще превърне остров Тамбукту във военноморска база. А на обикновен език това значи, че Съединените американски щати ще заграбят острова. Контраадмиралът дори ми каза, без да се срамува от себе си, че лично той щял да продължи моите усилия и щял да разшири моята плантация, което значи, че ще я обсеби. От това можете да разберете какво пише на неговото знаме.
— А защо не ме повикате за свидетел? — усмихнах се аз, като си спомних някогашните твърдения на Смит, че остров Тамбукту ще принадлежи на Англия, защото английски поданици първи го открили и първи стъпили на него.
— Оставете шегите — махна с ръка Смит.
— Не, аз не се шегувам. Говоря ви съвсем сериозно. Аз винаги съм бил и ще бъда на страната на угнетените и онеправданите. Сега вие сте онеправданият и аз с готовност ще ви стана свидетел.
— Свидетел! — процеди Смит. — Пред кого? Пред вълка, който иска да изяде агнето … Но аз няма да оставя така тая работа! О, той не ме познава! Аз никога не оставям магарето си в калта, никога! Ние пак ще се срещнем с него, само че при други обстоятелства…
IV
Японските пленници работиха по шестнадесет часа на ден и разтовариха „Линколн“ за три дена. Лодките, които американските кораби носеха на бордовете си, не бяха достатъчни, те използуваха и лодките на туземците, колкото и малки да бяха те. На четвъртия ден сутринта Смит, Стерн и аз седнахме в моторницата на контраадмирала и адютантът ни откара на товарния кораб. Простихме се с веселия потомък на креолите, той ни стисна сърдечно ръцете, пожела ни „добър път“ и се върна на крайцера, а ние се изкачихме на палубата на „Линколн“. Посрещна ни широкоплещест мичман с черни увиснали мустаци, оставени да растат на воля, и ни заведе при капитана. Капитанът беше едър, петдесетгодишен мъж с мургаво продълговато лице, прорязано от дълбоки бръчки, а по средата на високото му чело имаше белег от стара зараснала рана, останала вероятно още от младини, когато капитанът е бил обикновен матрос. Той потвърди това, което беше ни казал адютантът: корабът ще отиде в Манаус, пристанище на река Амазонка. От Манаус „Линколн“ ще вземе суров каучук и ще го откара в Англия. Пътуването ще трае дълго. Корабът ще измине над двадесет хиляди километра — половината от обиколката на земното кълбо. През целия път ще спрем за три-четири дена само в Кейптаун, близо до нос Добра надежда в Южна Африка.
— Пътуването няма да бъде много приятно — предупреди ни капитанът. — Корабът ще бъде празен и вълните ще си играят с него, както си искат. Най-трудно ще бъде край нос Добра надежда — там винаги духат силни ветрове, често вилнеят бури и океанът винаги е бурен. — И като се усмихна, той добави: — Но вие сте калени, щом сте претърпели корабокрушение.
— Така е, сър — каза Смит. — Мокър от дъжд не се бои, нали?
Капитанът не пропусна да ни каже и това, че в случай на нужда ще трябва да помагаме на екипажа.
— Разбира се! — злъчно каза Смит. — След като бях слуга на японците, нищо вече не може да ме изненада.
Това беше намек, тънка ирония по адрес на американците, но капитанът не я разбра. Той не знаеше, че контраадмиралът се готвеше да заграби плантацията на Смит.
Ние се съгласихме с всички условия, които ни постави капитанът, защото „Линколн“ беше единственият кораб, който можеше да ни откара в Европа, макар и по обиколен път. Друг такъв случай едва ли щеше да ни се удаде скоро.
Както на крайцера, така и на „Линколн“ Смит и Стерн бяха настанени при командния персонал на кораба, а на мене ми дадоха една койка в помещението на матросите. Това не ме обиди и не ме направи нещастен. Напротив, както и на крайцера, моряците на „Линколн“ бяха прекрасни хора — понякога груби, но винаги справедливи. Докато повечето от матросите на крайцера бяха младежи, които отбиваха военната си служба, матросите на „Линколн“ бяха възрастни мъже, опитни морски вълци, прекарали по десет, двадесет години из моретата и океаните. Тия сурови мъже познаваха несгодите на скитничеството и се отнасяха към мен с топло съчувствие.
Корабът щеше да вдигне котва в три часа следобед. По това време аз бях в помещението на моряците. Четирима страстни играчи на белот, седнали върху едно одеяло, постлано на пода, си разменяха весели шеги, както правят всички картоиграчи по света, а десетина други около тях мълчаливо ги наблюдаваха. Неочаквано се чуха далечни изстрели, а след това и тревожен сигнал, който приканваше моряците да се явят веднага на палубата. Играчите хвърлиха картите и в надпревара хукнаха към тясната желязна стълба. Аз излязох последен на палубата. Стрелбата продължаваше. Тя идеше откъм селището на туземците. Боцманът тичешком слезе от командния мостик и извика на моряците: