— Да не искате да прекарате остатъка от живота си, захлупен със звънец на някакъв остров?
А старецът отговаряше, че изхлузеше ли веднъж ремъчните гащи, оставаше само да раздере кожата с ножа си и щеше да се пръкне навън като Минерва от бедрото на Юпитер.
Ами ако под водата срещнеше някоя голяма риба, от онези, дето разкъсват хора? Отец Каспар прихваше да се смее: и най-свирепата риба да срещне на пътя си самоходен звънец — нещо, което би вдъхнало страх дори на човек, — така се стъписва, че веднага го удря на бяг.
— Но в края на краищата — заключи Роберто, искрено загрижен за приятеля си — вие сте стар и крехък и ако непременно някой трябва да опита, това ще съм аз!
Отец Каспар му благодари, ала му обясни, че той, Роберто, беше дал вече много доказателства за вятърничавост и кой знае какви щеше да ги забърка; че той, Каспар, вече имаше известна представа за този морски ръкав и хребета, а подобни беше наобикалял и другаде с плоскодънна лодка; че този звънец го беше конструирал той и съответно беше наясно с достойнствата и недостатъците му; че притежаваше добри познания по хидростатична физика и би знаял как да се оправи в непредвиден случай; и най-сетне, прибави, сякаш изказваше последния от доводите в своя полза, „най-сетне аз имам вяра, а ти не“.
И Роберто разбра, че това съвсем не беше последният от доводите, а първият, и положително най-красивият. Отец Каспар Вандердросел вярваше в своя Звънец, както вярваше в своята Наблюдателница, и вярваше, че трябва да си послужи със Звънеца, за да се добере до Наблюдателницата, и вярваше, че всичко, което сега правеше, беше за по-голямата прослава на Бога. А щом изравняваше планини, вярата положително можеше и да преодолява води.
Не оставаше друго, освен да се настани звънецът на палубата и да се подготви за потапянето — операция, която ги занимава до вечерта. За да се обработи кожата така, че нито водата да прониква вътре, нито въздухът да излиза навън, трябваше да се използва една смес, която да се приготви на бавен огън, като се разбъркат три либри восък, една венециански терпентин и четири унции от някакъв друг лак, употребяван от дърводелците. После кожата се намазваше с това вещество и се оставяше да почива до следващия ден, за да го попие. Накрая с друга паста, направена от катран и восък, трябваше да се запълнят всичките пролуки по ръбовете на прозорчето, където стъклото беше вече залепено с маджун, на свой ред засмолен.
„Omnibus rimis diligenter repletis“222, както каза, отец Каспар прекара нощта в молитва. Призори провериха отново звънеца, връзките, куките. Каспар зачака подходящия момент, в който да може да използва максимално отлива и все пак слънцето да е вече достатъчно високо, та да осветява морето пред него, отхвърляйки всяка сянка зад гърба му. После се прегърнаха.
Отец Каспар повтори, че това ще бъде едно увеселително начинание, при което щеше да види изумителни неща, каквито дори Адам или Ной не са познали, и се боеше да не съгрешава в горделивост — както беше горд, че е първият човек, който слиза в морския свят.
— Но — додаваше — то е и едно доказателство за смирение: ако Господ Бог по водата ходил е, аз отдолу под нея ще ходя, както на грешника подобава.
Оставаше само да се повдигне пак звънецът, да се надене върху отец Каспар и да се провери дали той ще е в състояние да се движи удобно.
В продължение на няколко минути Роберто присъства на зрелището на едно охлювище, какво ти, прахавица, скитаща печурка, която напредваше с бавни и нескопосни стъпки, като често се спираше и извършваше полузавъртане около себе си, когато отецът искаше да погледне надясно или наляво. Тази крачеща качулка сякаш беше увлечена не в марш, а в някакъв гавот, в буре, което отсъствието на музиката правеше още по-недодялано.
Накрая отец Каспар като че ли остана удовлетворен от опитите си и с глас, който излизаше сякаш от обущата му, каза, че може да се започне.
Пристъпи към скрипеца, Роберто закачи пак куката, запретна се да върти и провери още веднъж дали при вдигнат звънец краката висят и старецът няма да се изхлузи надолу или звънецът да се изсули нагоре. Отец Каспар гръмолеше и боботеше, че всичко върви от добре по-добре, но трябва да се побърза:
— Тези котурни краката теглят ми, та чак изтръгват ми ги из корема! Бързо сложи мене във вода!
Роберто извика още няколко насърчителни фрази и спусна полека возилото с неговия човешки двигател. Което беше начинание нелесно, защото той вършеше сам работата на много моряци. Затова смъкването му се стори вечно, сякаш морето се снижаваше, колкото повече той умножаваше усилията си. Но най-после чу плисъка на водата, почувства, че усилието му намалява и след няколко мига (които му се сториха години) усети, че скрипецът се върти вече на празно. Звънецът се беше приземил. Преряза въжето, после се хвърли към фалшборда, за да погледне надолу. И не видя нищо.
222