После се излегна на кърмовата надстройка и се загледа в луната, оставяйки се да бъде люлян от палубата, докато от Острова долиташе шумът на прибоя, примесен с цвъртене на щурци или на техните събратя от това полукълбо.
Размишляваше, че красотата на деня е сякаш русокоса красота, докато красотата на нощта е тъмнокоса красота. Вкуси контраста на своята любов към една русокоса богиня, сбъдваща се в тъмнината на нощите. Спомняйки си онези коси от зряло жито, които затъмняваха всяка друга светлина в салона на Артенис, пожела луната красива, защото разтваряше в своята притома лъчите на едно невидимо слънце. Зарече се да извае от възвърнатия си ден нов случай, за да чете в отблясъците по вълните възхвалата на златото на онези коси и синевата на онези очи.
Но вкусваше красотите на нощта, когато изглежда, че всичко е в покой, че звездите се движат по-безшумно от слънцето — и на човек му се струва, че е единствен в цялата природа, отдадена на съновидения.
Онази нощ беше на прага да реши, че ще остане за всички бъдни дни на кораба. Но вдигайки очи към небето, видя група звезди, които отведнъж като че ли му явиха рисунъка на гълъб с разперени криле, понесъл в човка маслинова клонка. Вярно е, че в южното небе, недалеч от Голямото Куче, вече от поне четирийсет години е било посочено едно съзвездие, наречено Гълъб. Съвсем не съм сигурен обаче, че оттам, където е бил, в онзи час и в онзи сезон, Роберто е могъл да зърне тъкмо онези звезди. Впрочем, който е видял в тях гълъб (като Йоханес Байер в Uranometria Nova223 и после, доста по-късно, Коронели в своята Книга на Глобусите), е проявил още повече фантазия от Роберто; така или иначе бих казал, че всяко разположение на светила в този момент е можело да се стори на Роберто като гълъб, гривяк, гургулица, гугутка, каквото искате: въпреки че сутринта се е усъмнил в съществуването му, Гълъбът с Цвят на Портокал се е бил набил в главата му като гвоздей — или по-скоро, както ще видим, като златен обков.
Наистина трябва да се запитаме защо при първото загатване на отец Каспар измежду многото чудеса, които Островът му е обещавал, Роберто се е заинтересувал толкова от Гълъба.
Ще се уверим, колкото повече напредваме в проследяването на тази история, че в ума на Роберто (а самотността е щяла вече да го хвърля от ден на ден в по-голяма трескавост) този гълъб, едва-едва загатнат от един разказ, е щял да става толкова по-жив, колкото по-малко е успявал да го види, невидимо извлечение от всяка страст на неговата любяща душа, възхищение, уважение, преклонение, надежда, ревност, завист, удивление и радост. Не му е било ясно (нито може да ни бъде на нас) дали той е станал Островът или Лилия, или и двете, или онова вчера, в което и трите са били заточени за този изгнаник в едно днес без край, чието бъдеще е било единствено в достигането — през някое негово утре — на предишния ден.
Бихме могли да кажем, че отец Каспар му е спомнил Соломоновата Песен на песните, която — каква случайност — неговият кармелит му е чел толкова пъти, та той почти я е запаметил наизуст: и още от младостта се е опивал от сладостна жад по едно създание с гълъбови очи, по една гълъбица, чийто лик и глас да дебне из скалните пукнатини… Но това ме удовлетворява само донякъде. Мисля, че се налага да се заемем с едно „Тълкувание на Гълъба“, да развием някои бележки за бъдещ малък трактат, който би могъл да носи заглавието Columba Patefacta224. Проектът не ми изглежда съвсем несъстоятелен, след като други са употребили цяла глава, за да разсъждават над Смисъла на Кита — а това са твари или черни, или сиви (бял да има най-много един), докато ние тук сме изправени пред една рядка птица с цвят още по-рядък, и над която човечеството е размишлявало далеч повече, отколкото над китовете.
Там е работата, наистина. Защото дали от разговори с кармелита или беседи с отец Емануеле, дали от разлистване на толкова книги, които по негово време били на голяма почит, или от слушане в Париж на разисквания върху онова, което там наричали Девизи или Енигматични Образи, за гълъбите Роберто трябва да е поназнайвал нещичко.
Да припомним, че е било време, в което са се измисляли или преизмисляли образи от всякакъв род, за да се откриват в тях стаени и откровенчески значения. Достатъчно било да се види, не казвам красиво цвете или крокодил, а кошница, стълба, сито или колона, за да се заизгражда наоколо мрежа от неща, които на пръв поглед никой не би видял. Няма да се заемам тук да правя разграничение между Герб и Емблема, и как по различни начини към тези образи могат да бъдат отнасяни стихове или фрази (освен като отбележа, че от описанието на специфичен факт, не непременно изразен чрез фигури, Емблемата извличала универсален концепт, докато Гербът свързвал конкретния образ на специфичен предмет с качество или цел на отделен индивид, като да речем „аз ще бъда по-чист от снега“ или „по-мъдър от змията“, или още „по-добре смърт, нежели измяна“, та до знаменателните Frangar non Flectar и Spiritus durissima coquit225). Но хората от онази епоха смятали за необходимо да преведат целия свят в един лес от Символи, Знаци, Конни Игри, Маскаради, Картини, Благороднически Гербове, Трофеи, Почетни Отличия, Иронически Фигури, Релефни Изображения на монетите, Басни, Алегории, Притчи, Епиграми, Сентенции, Двусмислия, Пословици, Ръководни Начала, Лаконични Послания, Епитафи, Послеслови, Каменни Надписи, Печати, Глифи, Медальони, и тук, ако ми позволите, ще спра — но те не спирали. Всеки добър Герб трябвало да бъде метафоричен, поетичен, състоящ се наистина от душа, която очаква да бъде открита, ала най-вече от чувствително тяло, което да препраща към някакъв предмет от света; и трябвало да бъде благороден, чуден, нов, но узнаваем, показен, но действен, самобитен, съразмерен с пространството, проницателен и кратък, двойствен и прям, популярно енигматичен, подобаващ, находчив, уникален и героичен.
223
Йоханес (или Йохан) Байер (1572–1625) — немски астроном. В основния си труд
225