Помежду разнородните си опити обаче забеляза, че добре или зле, малко се придвижваше: наистина беше започнал пътешествието си при носа, а сега се намираше отвъд средата на корпуса. Но когато реши да обърне назад и да се прибере към стълбичката, си даде сметка, че няма вече сили; наложи се да се издърпа обратно с връвта.
Липсваше му правилното дишане. Успяваше да отиде, но не и да се върне… Беше станал плувец, ала като онзи господин, за когото беше чувал да се разказва, че направил цялото поклонение от Рим до Йерусалим, по половин миля на ден, напред и назад в градината си. Не се беше отличавал никога с атлетичност, но месеците на Амарилида — все в каютата, — изнемогата на корабокрушението, бездействието на борда на Дафна (като се изключат малкото упражнения, които му беше наложил отец Каспар), съвсем го бяха размекнали.
Роберто сякаш не знае, че с плуване е щял да укрепне, и като че ли мисли по-скоро да укрепне, за да може да плува. Така че го заварваме да поглъща два, три, четири яйчени жълтъка наведнъж и да излапва цяла кокошка, преди да предприеме ново гмуркане. Щастие е, че го е имало въжето. Още щом се потопил във водата, бил обхванат от такива гърчове, че почти не бил вече в състояние да се изкачи обратно горе.
И ето го вечерта да размишлява над новото противоречие. Преди, когато дори не се надявал да го стигне, Островът изглеждал още достъпен. Сега, когато вече овладявал изкуството, което щяло да го отведе дотам, Островът се отдалечавал.
Нещо повече, тъй като го е виждал далечен не само в пространството, но също (и наопаки) във времето, оттогава всеки път, спомене ли за тази далечност, Роберто сякаш обърква пространство и време, и пише: „заливът е, уви, премного вчера“ или „колко трудно е да стигнеш там, където е толкова рано“, или пък „колко море ме дели от току-що изминалия ден“, и дори „откъм Острова прииждат заканителни облаци, докато тук е вече ясно…“
Но ако Островът се отдалечавал все повече, струвало ли си още труда да се учи да го достига? В подирните дни Роберто изоставя опитите си по плуване, за да се залови да търси пак с далекогледа Гълъба с Цвят на Портокал.
Вижда папагали сред листата, различава плодове, проследява от зори до здрач оживяването и угасването на различни цветове на зеленината, но не съзира Гълъба. Започва отново да мисли, че отец Каспар го е излъгал или че е станал жертва на негова шега. Навремени стига до убеждението, че и отец Каспар не е съществувал никога — и вече не намира следи от присъствието му на кораба. Не вярва вече в Гълъба, но сега не вярва и че на Острова я има Наблюдателницата. Извлича оттук повод за утешение, доколкото, казва си, щеше да е непочтително да се осквернява с машина чистотата на това място. И се отдава пак на мисли по един Остров, създаден по негова мярка — или по мярката на неговите блянове.
Ако Островът се издигаше в миналото, той беше мястото, което трябваше на всяка цена да достигне. В това време извън начертанията трябваше не да намери, а да измисли отново участта на първия човек. Не обител на един избор на вечната младост, а сам извор, Островът можеше да бъде мястото, където всяко човешко създание, забравяйки своето опорочено знание, би намерило — като дете, изоставено в гората — един нов език, способен да се роди от едно ново съприкосновение с нещата. А с него би възникнала единствената истинска и нова наука, в пряката опитност от природата, без никаква философия да я покварява (сякаш Островът беше не баща, който предава на сина си думите на закона, а майка, която го учи да срича първите имена).
Само така един прероден корабокрушенец би могъл да открие повелите, които управляват хода на небесните тела, и смисъла на акростиховете, които те изписват в небето — не в главоблъсканица над Алмагести и Четверокнижия253, а четейки направо настъпването на затъмненията, преминаването на среброгривите болиди и фазите на светилата. Само от носа, разкървавен от падането на някой плод, би наистина разбрал отведнъж както законите, които увличат тежестите в тегловност, така и de motu cordis et sanguinis in animalibus254. Само като наблюдава повърхността на едно блато и въвре в нея клон, тръстика, някое от тези дълги и твърди метални листа, новият Нарцис — без никакво диоптрично и гномонично лутане — би уловил променливото единоборство на светлината и сянката. И навярно би разбрал защо земята е матово огледало, което намастилява всяко свое отражение, водата — стена, която прави прозирни отпечатващите се върху й сенки, а във въздуха образите не намират никога повърхност, от която да отскочат, и преминават през него, убягвайки до сетните предели на ефира, ако не се върнат понякога под формата на миражи и други знамения.
254