Но да притежава Острова, не беше ли все едно да притежава Лилия? Ами тогава? Логиката на Роберто не беше тази на тежкословните философи хапльовци, натрапници в преддверието на Ликея, които все искат едно нещо, ако е така, да не може да бъде и онака. По една заблуда, искам да кажа блуждение на въображението, присъщо на влюбените, той вече знаеше, че обладанието на Лилия би било в същото време първоизборът на всяко откровение. Да разгадава законите на вселената с далекоглед, му се струваше само по-дългият начин да се домогва до истина, която би му се открила в шеметната светлина на удоволствието, ако можеше да отпусне глава в скута на любимата, насред Градина, в която всеки храст е дърво на Доброто.
Но тъй като — би трябвало и ние да го знаем — копнежът по нещо далечно извиква злия дух на някой, който ни го отнема, Роберто можеше да се опасява, че сред насладите на този Едем се е промъкнала Змия. Така бе обладан от мисълта, че на Острова като по-бърз узурпатор го чака Феранте.
28.
За Произхода на Романите255
Влюбените обичат повече мъките, отколкото радостите си. Роберто можеше да мисли за себе си само като разделен завинаги от онази, която обичаше, но колкото по-откъснат от нея се чувстваше, толкова повече го обземаше терзанието, че някой друг не е.
Видяхме как, обвинен от Мазарен, че е бил там, където не се беше вестявал, Роберто си беше втълпил, че Феранте се е подвизавал в Париж и е заемал в някои случаи неговото място. Ако това беше вярно, Роберто беше арестуван от кардинала и изпратен на борда на Амарилида, но Феранте беше останал в Париж, и за всички (Нея включително!) той беше Роберто. Така че не му оставаше нищо друго, освен да си представя до Нея Феранте — и ето че това морско чистилище се превръщаше в ад.
Роберто знаеше, че ревността се поражда без никакво съобразяване с онова, което е или не е, или може би няма да бъде никога; че е напор, който от мнимо зло извлича реална болка; че ревнивецът е като хипохондрик, който се разболява от страх, че е болен. Затова тежко ти, казваше си, ако се оставиш да бъдеш обладан от болезнения брътвеж, който те принуждава да си представяш Другата с Друг, а нищо не подклажда съмнението така, както самотата, нищо не го превръща в сигурност така, както фантазирането. Но, прибавяше, щом не мога да избягна да обичам, не мога да избягна да изпадам в ревност, а щом не мога да избягна да изпадам в ревност, не мога да избягна да фантазирам.
Наистина измежду всички страхове ревността е най-неблагодарният: ако се страхуваш от смъртта, извличаш облекчение от възможността да си мислиш, че, напротив, ще се радваш на дълъг живот или че при някое пътешествие ще откриеш извора на вечната младост; ако си беден, извличаш утеха от мисълта, че ще намериш съкровище; за всяко нещо, от което се страхуваме, има една противоположна надежда, която ни крепи. Не е така, когато обичаш, а любимата я няма: раздялата за любовта е като вятъра за огъня: слабият гаси, силният разгаря.
Ако ревността се ражда от неудържимата любов, онзи, който не изпитва ревност към любимата, не е любящ, или люби с леко сърце; затова са познати влюбени, които от страх, че любовта им ще угасне, я подхранват, като намират на всяка цена основания за ревност.
Така ревнивецът (който при това иска или би искал любимата да е целомъдрена и вярна) не иска, нито може да мисли за нея, освен като достойна за ревност, и значи виновна в изневяра — и по този начин разпалва в присъстващото страдание удоволствието на отсъстващата любов. Включително и защото ако си мислиш как самият ти притежаваш далечната любима — добре знаейки, че не е вярно, — това не може да направи толкова жива мисълта ти за нея, за нейната топлина, за нейната руменина, за нейния парфюм, както ако си мислиш, че на същите тези дарове се наслаждава Друг: докато в собственото си отсъствие си сигурен, то в присъствието на този враг си, ако не сигурен, то поне не непременно несигурен. Любовният допир, който ревнивецът си представя, е единственият начин да си въобрази с правдоподобност едно чуждо единение, което, ако не несъмнено, е най-малкото възможно, докато собственото е невъзможно.
Затова ревнивецът не е способен, нито има охота да си представя обратното на онова, от което се страхува; нещо повече, може да се наслаждава само възвеличавайки собствената си болка и да страда от възвеличената наслада, от която знае, че е изключен. Любовните удоволствия са възжелани злини, където нега и мъченичество се сливат, и любовта е доброволна полуда, адски рай и небесен ад — накратко, съзвучие на въжделени противоположности, скръбен смях и ронлив диамант.