В изтъкването на собствените си достойнства (които би трябвало да наречем по-скоро дяволски умения) знаеше, че една половина на показ и една само загатната струват повече, отколкото открито заявеното цяло. Навремени обличаше показността в мълчаливо красноречие, в небрежна изява на собствените превъзходства, и притежаваше вещината да не се открива никога цял наведнъж.
Малко по малко се издигаше в положението си, нареждаше се до люде по-високостоящи и беше извънредно ловък в подражанието на техните маниери и език, но го правеше само с хора от по-ниско стъпало, които трябваше да омае за някоя непозволена цел; с по-високопоставените се стараеше да показва, че не знае, и да се възхищава у тях на онова, което вече знаеше.
Изпълняваше всяка безнравствена мисия, която неговите доверители му възлагаха, но само ако злото, което вършеше, не беше с такива размери, че те да биха могли да изпитат погнуса; ако му искаха престъпления от такава величина, отказваше, първо, за да не си помислят, че един ден би бил способен да стори същото срещу тях, и второ (ако злодеянието викаше за отмъщение пред лицето на Бога), за да не се превърне в нежелания свидетел на тяхното угризение.
В обществото поднасяше очевидни прояви на милосърдие, но смяташе за достойни само вероломството, потъпканата добродетел, себелюбието, неблагодарността, презрението към светите неща; хулеше Бог в сърцето си и смяташе, че светът се е родил по случайност, ала при все това се осланяше на една съдба, готова да промени хода си в полза на оногова, който съумее да я обърне в своя изгода.
За да развеселява редките си моменти на бездействие, имаше вземане-даване само с омъжените проститутки, разпасаните вдовици, безсрамните момичета. Но с много умереност, тъй като в кроежите си Феранте понякога се отказваше от някое непосредствено благо, стига да се почувстваше увлечен в друга машинация, сякаш неговата злоба не му даваше никога отдих.
Накратко, живееше ден за ден, като убиец, който дебне непоколебимо зад завеса, където остриетата на кинжалите не хвърлят отблясък. Знаеше, че първото правило на успеха е да се чака случаят, но страдаше, защото случаят му изглеждаше още далеч.
Тази мрачна и упорита амбиция го лишаваше от всякакъв душевен мир. Тъй като смяташе, че Роберто е заграбил мястото, на което той имаше право, всяка награда го оставяше неудовлетворен и единствената форма, която доброто и щастието можеха да приемат в очите на неговата душа, беше нещастието на брат му, денят, в който щеше да стане неговият сътворител. Иначе насъскваше в главата си призрачни великани в променлива битка и нямаше море, земя или небе, където да намери спасение и покой. Онова, което имаше, го оскърбяваше, онова, което искаше, беше за него причина за терзание.
Не се смееше никога, освен в кръчмата, за да напие някой свой неволен доносник. Но в съкровението на стаята си се изпитваше всеки ден пред огледалото, за да види дали начинът, по който се движеше, можеше да открие безпокойството му, дали погледът му не издаваше голяма наглост, дали главата, наклонена повече от дължимото, не показваше колебание, дали прекомерно дълбоките бръчки на челото му не го правеха да изглежда ожесточен.
Когато прекъснеше тези упражнения и уморен изоставеше в късна нощ маските си, се виждаше такъв, какъвто наистина беше — ах, тогава Роберто можеше само да си прошепне няколко стиха, които беше прочел година-две преди това:
Тъй като никой не е съвършен, дори в злото, и тъй като не беше напълно в състояние да владее излишъка на собственото си коварство, Феранте не бе могъл да се въздържи от погрешна стъпка. Натоварен от господаря си да устрои похищението на една непорочна девойка от най-високо потекло, вече предопределена за венчило с доблестен благородник, беше започнал да й пише любовни писма, като ги подписваше с името на своя подстрекател. После, докато тя се отдръпваше, беше проникнал в спалнята й и подхвърляйки я на яростна съблазън, бе посегнал на нея. С един-единствен ход бе измамил и девойката, и жениха, и оногова, който му беше възложил отвличането.
Когато престъплението беше изобличено, в него бе обвинен господарят му, който умря в дуел с измамения годеник; но Феранте беше вече на път за Франция.
В момент на добро настроение Роберто запрати в една януарска нощ Феранте из Пиренеите на гърба на открадната магарица, която трябва да се беше обрекла на ордена на реформираните благочестиви вдовици, както носеше монашеска козина и беше тъй разумна, скромна, въздържана и праведна, че освен умъртвяването на плътта, което се разпознаваше чудесно по костеливостта на ребрата, на всяка крачка коленичеше и целуваше земята.