Урвите на планината, всичките напудрени с белило, изглеждаха отрупани със суроватка. Малкото дървета, които не бяха напълно погребани под снега, се виждаха тъй бели, сякаш бяха съблекли ризите си и трепереха повече от студ, отколкото от вятъра. Слънцето си стоеше вътре в своя палат и не се осмеляваше дори да надникне от балкона. А речеше ли да подаде за малко лице, надяваше на носа си маска от облаци.
Редките друмници, които се срещаха по този път, приличаха на върволица монахчета от Монтеоливето257, които вървят и пеят lavabis те et super nivem dealbabor258… А самият Феранте, като се виждаше така побелял, се чувстваше преобразен в набрашнен академик от Круска259.
Една нощ памучните парцали идеха от небето тъй гъсти и едри, че както други са се превръщали в статуя от сол, той се усъмни дали не се е превърнал в статуя от сняг. Бухалите, прилепите, скакалците, големите пеперуди и кукумявките се виеха в арабески наоколо му, сякаш искаха да го оплетат в мрежа260. А накрая заби нос в краката на един обесен, който, увиснал от едно дърво, превръщаше сам себе си в гротеска на сив фон.
Но Феранте — въпреки че един Роман трябва да се гизди с приятни описания — не можеше да бъде комедиен герой. Трябваше да се стреми към целта, представяйки си по своя мярка онзи Париж, към който се приближаваше.
Който жадуваше: „О, Париж, огромен залив, където китовете се смаляват като делфини, страна на сирените, тържище на суетата, градина на наситата, меандър на интригите, Нил на блюдолизците и Океан на преструвката!“
И тук Роберто, в желанието си да измисли щрих, какъвто никой автор на романи да не е още изнамирал, за да предаде чувствата на този ненаситник, устремил се да завладее града, където се сбират в едно Европа с цивилизацията, Азия с разточителството, Африка с ексцентричността и Америка с богатството си, където новостта намира своята сфера, измамата — своя дворец, луксът — своя център, смелостта — своята арена, красотата — своя амфитеатър, модата — своята люлка, и добродетелта — своя гроб, вложи в устата на Феранте арогантен възглас: „Париж, да видим кой кого!“
От Гаскония до Поату и оттам до Ил дьо Франс Феранте намери начин да скрои няколко наглости, които му позволиха да прехвърли едно малко богатство от джобовете на неколцина наивници в своите и да пристигне в столицата в образа на млад благородник, сдържан и вежлив — господин Дел Поцо. Тъй като дотам не беше стигнала още никаква вест за безчинствата му в Мадрид, установи връзки с няколко испанци, близки до Кралицата, които веднага оцениха способностите му да оказва дискретни услуги от гледна точка на една владетелка, която, макар и вярна на съпруга си и привидно зачитаща Кардинала, поддържаше отношения с вражеския двор.
Славата му на най-верен изпълнител беше стигнала до ушите на Ришельо, който като дълбок познавач на човешката душа беше сметнал, че един човек без скрупули, служещ на Кралицата, очевидно натясно с парите, при по-богато възнаграждение можеше да служи нему и беше започнал да го използва толкова тайно, че и най-доверените му сътрудници не подозираха за съществуването на младия агент.
Освен дългата практика, натрупана в Мадрид, Феранте притежаваше рядкото качество да усвоява лесно езиците и да имитира акцентите. Не беше в нрава му да се хвали с дарбите си, но веднъж, когато Ришельо бе приел в негово присъствие някакъв английски шпионин, бе показал, че умее да разговаря с предателя. Затова в един от най-трудните моменти на отношенията между Франция и Англия Ришельо го бе изпратил в Лондон, където трябваше да се престори на малтийски търговец и да събере сведения относно движенията на корабите в пристанищата.
И така, Феранте беше увенчал част от своя блян: беше шпионин, вече продал се не на какъв да е господар, а на един библейски Левиатан, който протягаше ръце навред.
Шпионин (потрисаше се с ужас Роберто), най-скверната напаст на дворовете, Харпия, която се спуска на царските трапези с напомадено лице и хищни нокти, летейки с криле на прилеп и слухтейки с уши, снабдени с голямо тъпанче, вечерник, който вижда само в мрака, пепелянка сред розите, хлебарка върху цветята, обръщаща в отрова най-сладкия сок, който пие, паяк от преддверията, който плете нишките на изтънените си думи, за да улови всяка муха, що лети, кривоклюнест папагал, който донася всичко, що чуе, превръщайки истината в лъжа и лъжата в истина, хамелеон, който приема всеки цвят и с всичките се покрива, само не и с баграта, дето в действителност му е премяна. Все качества, от които всеки би изпитал срам, освен именно онзи, който по Божия (или дяволска) повеля се е родил в услуга на злото.
257
Монтеоливето — абатство, основано през XIV в. на хълма Оливето недалеч от Сиена, главно седалище на т.нар. оливетани, конгрегация на бенедиктински монаси. — Б.пр.
258
259
Академия дела Круска — италианска литературна академия, основана в 1582; поставя си за основна цел запазването на чистотата на езика, „отделянето на брашното от триците“ (откъдето и името й — crusca значи „трици“); от друга страна, „набрашнен“ (infarinato) означава и човек само с най-общи, повърхностни познания. — Б.пр.