Но Феранте не се задоволяваше да бъде шпионин и да има в своя власт онези, за чиито мисли донасяше. Искаше да бъде, както се казваше тогава, двоен шпионин, който като чудовището от легендата да е способен да върви в две противоположни посоки. Ако арената, на която се сблъскват Властите, може да бъде лабиринт от интриги, кой ще е Минотавърът, у когото да се осъществява сливането на две несходни природи? Двойният шпионин. Ако полето, където се разиграва битката между Дворовете, може да се нарече Ад, в който тече в руслото на Неблагодарността буйно придошлият Флегетон на забравата261, кипящ от мътната вода на страстите, кой ще бъде триглавият Цербер, що лае, след като е открил и подушил кой влиза, за да бъде разкъсан? Двойният шпионин…
Още с пристигането си в Англия, докато шпионираше за Ришельо, Феранте бе решил да се обогати, като върши по някоя и друга услуга на англичаните. Изтръгвайки сведения от слуги и дребни чиновници пред големи халби бира в локали, одимени с овча мазнина, се беше явил в църковните среди, като се беше представил за испански свещеник, решил да напусне Римската църква, чиито мръсотии повече не понасял.
Мед за ушите на антипапистите, които търсеха всякакъв случай, за да могат да документират мерзостите на католическото духовенство. Дори нямаше нужда Феранте да изповядва нещо, което не знаеше. Англичаните вече държаха в ръце анонимната изповед, мнима или истинска, на друг свещеник. Тогава Феранте стана гарант на документа, подписвайки го с името на един помощник на епископа на Мадрид, който веднъж се беше отнесъл с него високомерно и на когото се бе заклел да си отмъсти.
Нае се с възложената му от англичаните задача да се върне в Испания, за да събере други донесения от свещеници, готови да хулят Светия Престол. Междувременно в една кръчма на пристанището срещна някакъв генуезки пътешественик, с когото се сближи, за да открие не след дълго, че той е в действителност Махмут, вероотстъпник, който в Ориента беше прегърнал религията на Мохамеданите и сега, преоблечен като португалски търговец, събираше сведения за английската флота, докато други шпиони наемници на Високата порта правеха същото във Франция.
Феранте му разкри, че самият той е работил за турски съгледвачи в Италия и че също е прегърнал неговата вяра, приемайки името Дженет Оглу. Продаде му веднага данните относно движенията в английските пристанища и получи възнаграждение, за да отнесе едно писмо на побратимите му във Франция. Докато английските духовници мислеха, че вече е на път за Испания, не пожела да се лиши от още една облага от пребиваването си в Англия. Установи връзка с хора от Адмиралтейството, представи се като Гранчеола (име, което измисли, спомняйки си за капитан Гамберо262), венецианец, изпълнявал тайни поръчения за Съвета на тази република, в частност засягащи плановете на френския търговски флот. Сега, тъй като над него тегнела присъда заради дуел, бил принуден да потърси убежище в приятелска страна. В уверение на искреността си можеше да осведоми новите си господари, че Франция се е заела да събира сведения в английските пристанища чрез Махмут, турски шпионин, който живее в Лондон, преструвайки се на португалец.
У Махмут, който веднага бе арестуван, се намериха бележки за английските пристанища и Феранте, т.е. Гранчеола, бе оценен като човек, заслужаващ доверие. С обещанието накрая да му бъде оказан прием в Англия и с добра начална сума за из път беше изпратен във Франция, за да се присъедини към други английски агенти.
Веднага щом пристигна в Париж, предаде на Ришельо сведенията, които англичаните бяха измъкнали от Махмут. После издири приятелите, към които го беше отправил генуезкият вероотстъпник. Представи се като Шарл дьо ла Бреш, бивш монах, минал на служба на друговерците, току-що скроил в Лондон заговор, за да обругае цялото християнско племе. Агентите се уловиха на приказките му, защото вече бяха чули за брошурката, с която Англиканската църква разгласяваше донесенията на някакъв испански свещеник — дотолкова, че когато в Мадрид бяха узнали тази вест, бяха арестували прелата, комуто Феранте бе приписал предателството, и сега той чакаше смъртта си в килиите на Инквизицията.
261
262