Феранте измъкваше от турските агенти данните, които бяха събрали за Франция, и ги изпращаше още с първия куриер на английското адмиралтейство, като получаваше оттам ново възнаграждение. После се върна при Ришельо и му разкри съществуването на турска котерия в Париж. Ришельо се възхити още веднъж на ловкостта и предаността на Феранте — дотолкова, че му предложи да изпълни една още по-мъчна задача.
Кардиналът отдавна беше обезпокоен от онова, което ставаше в салона на маркиза Дьо Рамбуйе, и беше обзет от подозрението, че сред тези свободни духове се злослови срещу него. Бе допуснал грешка, като беше изпратил при маркизата свой доверен придворен, който глупаво се беше осведомил за евентуални злословия. Артенис бе отговорила, че нейните гости знаели толкова добре за уважението й към Негово Високопреосвещенство, че дори да мислели лошо, не биха дръзнали никога в нейно присъствие да говорят друго, освен от добро по-добро.
Ришельо сега кроеше как в Париж да се появи чужденец, който да бъде допуснат на тези сбирки. Накратко, Роберто нямаше желание да измисля всичките обиколни пътища, по които Феранте би могъл да се вмъкне в салона, но намираше за уместно да го въведе там, вече въоръжен с някоя и друга препоръка и под чужда външност: бяла перука и брада, лице, състарено с помади и тинктури, черна превръзка на лявото око — и ето го Абат Морфи.
Роберто не можеше да мисли, че Феранте, във всичко и по всичко подобен на него, е бил наоколо му в онези вече далечни вечери, но си спомняше, че е виждал един немлад абат с черна превръзка на окото. Реши, че това трябва да е бил Феранте.
Който, значи, тъкмо в онзи кръг — след десет и повече години — беше открил най-после Роберто! Не може да се опише злорадството, с което подлецът виждаше отново омразния си брат. С лице, което би изглеждало преобразено и неузнаваемо от ненавистта, ако не го беше скрил под маскировката си, си бе казал, че най-сетне му се удава случаят да унищожи Роберто и да сложи ръка на неговото име и неговите богатства.
Като начало го беше шпионирал седмици наред през онези вечери, дебнейки лицето му, за да улови следата на всяка мисъл. Обръгнал в прикриването, беше много ловък и в откриването. От друга страна, любовта не може да се скрие: като всеки огън тя се издава с дима. Проследявайки погледите на Роберто, Феранте веднага се бе досетил, че той обича Синьората. И си бе казал, че най-напред трябва да го ограби от това, което му е най-скъпо.
Феранте усети, че след като беше привлякъл вниманието на Синьората със своето слово, Роберто не бе имал смелостта да се доближи до нея. Непохватността на брат му играеше в негова полза: Синьората можеше да го тълкува като липса на интерес, а пренебрежението към нещо е най-добрият начин то да бъде завоювано. Роберто откриваше пътя на Феранте. Феранте остави Синьората да се поизмъчи в несигурно очакване, после — като пресметна удобния момент — пристъпи към ласкателство.
Но можеше ли Роберто да позволи на Феранте любов, равна на своята? Положително не. За Феранте жената беше въплъщение на изменчивостта, жрица на лукавството, изврътлива в езика, бавна в стъпките и бърза в прищявката. Възпитан от мрачни аскети, които на всяка крачка му бяха напомняли, че El hombre es el fuego, la mujer la estopa, viene el diablo y sopla263, беше свикнал да смята всяка щерка на Ева за твар несъвършена, грешка на природата, мъчение за очите, ако е грозна, терзание за сърцето, ако е прекрасна, тиранка за онзи, който я люби, враг за онзи, който я презира, непостоянна в желанията, безпощадна в ненавистта, способна да омагьосва с уста и да оковава с очи.
Но тъкмо презрението го тласкаше да я съблазни: устните му изричаха думи на обожание, а в сърцето си ликуваше от поруганието над жертвата си.
И така, Феранте се готвеше да посегне на това тяло, което той (Роберто) не се бе осмелил да докосне с мисъл. Нима този осквернител на всичко, което за Роберто беше обект на преклонение, се канеше сега да му отнеме неговата Лилия, за да я превърне в блудкавата влюбена от своята комедия? Каква гавра. И какъв мъчителен дълг, да следваш нездравата логика на Романите, която ти налага да участваш в най-ненавистните страсти, когато трябва да приемеш като рожба на собственото си въображение най-ненавистния измежду героите.
Но не можеше да се направи друго. Феранте щеше да има Лилия — иначе защо да създаваш една фикция, ако не за да умреш от нея?
Как и какво беше станало, Роберто не съумяваше да си представи (защото никога не бе съумявал да се опита). Може би Феранте беше проникнал в дълбока нощ в стаята на Лилия, явно улавяйки се за бръшлян със здрава прегръдка, нощна покана за всяко любящо сърце, който пропълзяваше чак до нейния алков.
263