Беше разбрал зле отец Каспар и си беше внушил, че кораловият хребет започва едва там, където малки бели вълни издаваха първите скали. Всъщност и при отлива коралите започваха преди това. Иначе Дафна щеше да е хвърлила котва по-близо до сушата.
Така налетя с босите си крака на нещо, което можеше да забележи насред водата чак когато беше вече над него. Почти едновременно усети движение на цветни форми под повърхността и непоносимо парене по бедрото и подбедрицата. Сякаш беше ухапан или одран. За да се отдалечи от плитчината, си помогна с ритник от коляното, при което нарани и ходилото си.
Вчепка се във въжето и затегли с такова настървение, че когато се върна на борда, ръцете му бяха охлузени; но по-угрижен беше от болката в крака и стъпалото. Бяха се появили струпвания от много болезнени пришки. Проми ги със сладка вода и това облекчи отчасти паренето. Ала надвечер и през цялата нощ то се бе съпътствало от остър сърбеж и насън вероятно се бе чесал, така че на следващата сутрин от пришките се процеждаше кръв и бяло вещество. Тогава прибягна до препаратите на отец Каспар (Spiritus, Olea, Flores), които поуспокоиха малко възпалението, но цял един ден още изпитваше инстинктивното желание да зачегърта с нокти тези бубони.
Направи отново равносметка на начинанието си и стигна до четири заключения: хребетът беше по-близо, отколкото отливът даваше да се разбере, което можеше да го насърчи да опита пак приключението; някакви твари, които живееха на него — раци, риби, може би коралите или пък остри камъни, — имаха свойството да му причиняват своего рода чумавост; ако искаше да отиде пак при онези скали, трябваше да е обут и облечен, което щеше да спъва повече движенията му; във всеки случай, понеже нямаше как да предпази цялото си тяло, трябваше да може да вижда под водата.
Последното заключение му припомни за онази Persona Vitrea или маска за гледане в морето, която отец Каспар му беше показал. Опита се да я закопчае на тила си и откри, че затваряше лицето му, позволявайки му да гледа навън като през прозорец. Опита се да диша вътре и забеляза, че малко въздух минаваше. Ако минаваше въздухът, щеше да минава и водата. Въпросът значи се свеждаше до това да я използва, като сдържа дъха си — колкото повече въздух останеше вътре, толкова по-малко вода щеше да влезе, — и да изплува веднага щом се напълнеше.
Нямаше да е лесно предприятие и Роберто употреби три дни, за да изпробва всичките му фази, потопен във водата, но близо до Дафна. Беше намерил край постелите на моряците чифт платнени гамаши, които предпазваха краката му, без много да ги утежняват, и чифт дълги гащи, които се връзваха на прасците. Трябваше му половин ден, за да усвои повторно движенията, които вече му се удаваха толкова добре на голо тяло.
После заплува с маската. В дълбоката вода не можеше да види кой знае какво, но зърна пасаж златисти риби на много лакти под себе си, сякаш се стрелваха във вана.
Три дни, каза си. През тях Роберто първо се научи да гледа под повърхността, сдържайки дъха си, после да се движи, гледайки, накрая да си сваля маската, както стоеше във водата. При тези занимания овладя инстинктивно едно ново положение, което се състоеше в това да издуе и изпъчи навън гърди, да маха с крака, сякаш крачи бързо-бързо, и да изтласква брадичката нагоре. По-трудно беше обаче да си сложи пак маската и да я завърже на тила, запазвайки същото равновесие. Но и веднага си каза, че ако заемеше вертикално положение, когато стигнеше до хребета, щеше да налети на скалите, а ако държеше лицето си над водата, нямаше да вижда къде ритат краката му. Ето защо сметна, че ще е по-добре не да завързва, а да притиска с две ръце маската към лицето си. Това обаче го принуждаваше да се придвижва само с махове на краката, като ги държи протегнати хоризонтално, за да не се удари долу — движение, което не беше изпробвал никога и което се наложи дълго да упражнява, докато се научи да го изпълнява с увереност.
В течение на опитите си преобразяваше всеки порив на ожесточение в поредната глава от своя Роман за Феранте.
И поведе историята си в една по-злостна посока, където Феранте да бъде справедливо наказан.
31.
Наръчник на Политиците266
От друга страна, не би могъл да отлага повече да подеме пак своята история. Вярно е, че Поетите, след като са заговорили за едно паметно събитие, го изоставят за някое време, та да държат читателя в напрежение — и по това умение се разпознава добре измисленият роман; но сюжетът не бива да се пренебрегва твърде задълго, за да не бъде оставен читателят да се изгуби в множеството други паралелни действия. Трябваше значи да се върне към Феранте.
266