И ето че Мазарен подхваща за своя сметка разследване около Роберто, докато накрая научава малкото, което беше показал, че знае във вечерта на неговото арестуване. Всичко това обаче без да знае нищо за Феранте.
Междувременно Ришельо умираше. Какво трябваше да се е случило с Феранте?
Със смъртта на Ришельо той е лишен от всякаква подкрепа. Би следвало да установи контакти с Мазарен, защото безчестникът е жалък хелиотроп267, който се извърта винаги по посока на по-силния. Но не може да се яви пред новия управник, без да му представи доказателство за това колко струва. От Роберто не намира вече и следа. Да е легнал болен, да е отпътувал нанякъде? Феранте мисли за всичко, само не и че неговите клевети са паднали на място и Роберто е арестуван.
Феранте не смее да се показва наоколо, предрешен като Роберто, за да не събуди подозренията на онези, които знаят, че е далеч. Каквото и да е ставало между него и Лилия, прекъсва всякаква връзка и с Нея, невъзмутим като онзи, който знае, че всяка победа иска дълго време. Знае, че трябва да умее да си служи с далечността: качествата губят лъскавината си, ако премного се показват, а фантазията стига по-далеч от погледа; и фениксът прибягва до уединените места, за да поддържа жива легендата си.
Но времето не чака. При завръщането на Роберто Мазарен трябва вече да го подозира и да го иска мъртъв. Феранте се допитва до събратята си в двора и научава, че до Мазарен човек може да се доближи посредством младия Колбер; до него съответно се погрижва да стигне едно писмо, в което намеква за някаква английска заплаха и въпроса за дължините (не знаейки нищо за него и бидейки го чувал да се споменава един-единствен път от Ришельо). Иска в замяна на разкритията си значителна сума и сполучва да си издейства среща, на която се явява облечен като стар абат, с черната си превръзка на окото.
Колбер не е наивник. Този абат има глас, който му се струва познат; малкото неща, които казва, звучат подозрително. Повиква двама стражи, пристъпва към посетителя, отскубва и превръзката, и брадата му, и кого вижда насреща си? Онзи Роберто дьо ла Грив, когото самият той е поверил на хората си, за да го качат на кораба на доктор Бърд.
Разказвайки си тази история, Роберто тържествуваше. Феранте бе отишъл да се навре в капана по собствена воля. „Вие, Сан Патрицио!?“ — бе викнал веднага Колбер. После, тъй като Феранте мълчеше окаменял, бе заповядал да го хвърлят в една килия.
За Роберто беше развлечение да си представя разговора на Мазарен с Колбер, който веднага го беше уведомил за случая.
— Човекът положително е луд, Ваше Високопреосвещенство. Че е дръзнал да се измъкне от задължението си — това мога да го разбера; но че си е наумил да дойде да ни продаде обратно онова, което му бяхме дали, вече е признак на лудост.
— Колбер, невъзможно е някой да е толкова луд, че да ме взема за глупак. Нашият човек значи играе, като смята, че държи в ръце непобедими карти.
— В какъв смисъл?
— Да речем, качил се е на онзи кораб и е открил веднага онова, което трябваше да се узнае, така че не е имал повече потребност да остава там.
— Но ако е мислел да ни предаде, щеше да отиде при испанците или при холандците. Не би дошъл да предизвиква нас. А и за да ни иска какво, в края на краищата? Пари? Знаел е добре, че ако беше постъпил лоялно, щеше да получи дори място в двора.
— Очевидно е убеден, че е открил тайна, която струва повече от място в двора. Повярвайте ми, познавам хората. Не ни остава друго, освен да се уловим на играта му. Искам да го видя тази вечер.
Мазарен прие Феранте, докато нанасяше собственоръчно последните поправки на една трапеза, която беше поръчал да подредят за гостите му, тържество на неща, които изглеждаха нещо друго. На масата искряха фитили, които се подаваха от купи с лед, и бутилки, в които вината имаха багри, различни от очакваното, сред кошнички с марули, окичени с гирлянди от цветя, и фалшиви плодове с фалшив аромат.
Мазарен, който мислеше, че Роберто, тоест Феранте, владее някаква тайна, от която смята да извлече максимална изгода, бе решил да се преструва, че знае всичко (искам да кажа всичко, което не знаеше), така че другият да изтърве някоя следа.
От своя страна Феранте — когато се бе озовал пред Кардинала — вече беше подусетил, че Роберто владее някаква тайна, от която трябваше да извлече максимална изгода, и бе решил да се преструва, че знае всичко (искам да кажа всичко, което не знаеше), така че другият да изтърве някоя следа.
И ето че имаме на сцената двама мъже, от които всеки не знае нищо от онова, което мисли, че другият знае. За да се подведат взаимно, всеки говори с алюзии, като напразно се надява, че другият притежава ключа към този шифър. Каква хубава история, казваше си Роберто, докато търсеше края на гранката, която беше намотал.
267
Хелиотроп — освен конкретния вид тревисто градинско растение с това име се означават и всички растения, които се извъртат по посока на слънцето (напр. слънчогледа). — Б.пр.