— Не, ако този е негов брат, случаят се обяснява още по-малко. Откъде може да знае онова, което преди знаехме само аз, вие и нашият английски информатор, и после Роберто дьо ла Грив?
— Казал му го е брат му.
— Не, брат му научи всичко от нас едва онази нощ, и оттогава не е бил изпускан от поглед, докато онзи кораб не е вдигнал котва. Не, не, този човек знае твърде много неща, които не би трябвало да знае.
— Какво да го правим?
— Интересен въпрос, Колбер. Ако това е Роберто, той знае какво е видял на онзи кораб и ще се наложи така или иначе да проговори. А ако не е, трябва на всяка цена да разберем откъде е получил сведенията си. И в двата случая изключваме идеята да го изправим пред някой съд, където би говорил твърде много и пред твърде много хора, но не можем и да го премахнем с някой и друг пръст кама в гърба: има още много да ни каже. Ако ли пък не е Роберто, ами, как го рече, Феран или Фернан…
— Феранте, струва ми се.
— Все едно. Ако не е Роберто, кой стои зад него? Дори Бастилията не е сигурно място. Знае се за хора, които оттам са изпращали или получавали съобщения. Трябва да изчакаме да проговори и да намерим начин да му отворим устата, но междувременно да го тикнем на някое скришно за всички място и да направим така, че никой да не знае кой е.
Тъкмо тогава Колбер бе озарен от мрачна идея.
Няколко дни преди това френски галеон беше пленил край бреговете на Бретан пиратски кораб. Беше — виж ти случайност — холандски fluyt, естествено с непроизносимо име, Tweede Daphne, сиреч Втора Дафна, знак — отбелязваше Мазарен, — че някъде трябваше да съществува една Първа Дафна, и това говореше доколко тези протестанти имаха не само нищожна вяра, а и оскъдна фантазия. Екипажът беше сбирщина народ от кол и въже. Бяха всичките за бесилото, но си струваше да се проучи дали бяха наемници на Англия и от кого бяха отмъкнали този кораб, тъй като би могла да се направи изгодна размяна със законните собственици.
Реши се значи корабът да се закотви недалеч от естуара на Сена, в малък, почти скрит залив, убягващ дори на поклонниците на Свети Иаков268, които минаваха наблизо, идвайки от Фландрия. На ивицата суша, която затваряше залива, имаше старо укрепление, служило някога за затвор, но вече почти излязло от употреба. Там и бяха хвърлени пиратите, в килиите, пазени само от трима мъже.
— Това стига — бе казал Мазарен. — Вземете десет от моите гвардейци, под командването на някой храбър капитан, нелишен от благоразумие…
— Бикара. Винаги се е държал добре, още от времето, когато се дуелираше с мускетарите за честта на Кардинала…
— Отлично. Наредете затворникът да бъде отведен в укреплението и нека бъде настанен в помещението на гвардейците. Бикара ще се храни с него в стаята му и ще го придружава да се поразтъпче. Да стои един страж на вратата на стаята и нощем. Килията сломява и най-дръзките духове, нашият вироглавец ще има само Бикара, с когото да размени дума, и току-виж оставил да му се изплъзне някое признание. Но най-вече никой да не може да го разпознае, нито по време на пътуването, нито във форта…
— Ако излиза да се разтъпче…
— Е хайде, Колбер, малко изобретателност. Да му се покрие лицето.
— Бих предложил… една желязна маска, заключена с катинар, ключът от който да се хвърли в морето…
— Стига, Колбер, да не сме в Страната на Романите? Видяхме снощи онези италиански комедианти с техните кожени маски с големи носове, които променят чертите и все пак оставят свободна устата. Намерете една от тях, и нека му бъде сложена така, че да не може да я сваля, и му дайте едно огледало в стаята, та да умира от срам всеки ден. Поискал да се маскира като брат си? Да се маскира като Полишинел! И имайте грижата, оттук до форта в затворена кола, спирания само нощем и насред полето, да не му се позволява да се показва на пощенските станции. А ако някой задава въпроси — отвежда се към границата една знатна дама, заговорничила срещу Кардинала.
В смут от подигравателната си дегизировка, Феранте сега се взираше от дни (през решетката, която пропускаше малко светлина в стаята му) в сивия амфитеатър, заобиколен от грапави дюни, и Втора Дафна на котва в залива.
Пред Бикара се владееше, като му внушаваше ту че е Роберто, ту Феранте, така че докладите, изпращани на Мазарен, да бъдат винаги объркани. Сполучваше да улови мимоходом някой разговор на гвардейците и беше успял да разбере, че в подземията на укреплението са оковани пирати.
В желанието си да отмъсти на Роберто за една неправда, която не беше понесъл, си блъскаше главата по какъв начин да подкладе бунт, да освободи тези негодници, да заграби кораба и да се впусне по следите на Роберто. Знаеше откъде да започне: в Амстердам щеше да намери шпиони, които да му издадат нещо относно местоназначението на Амарилида. Щеше да я настигне, да открие тайната на Роберто, да погуби в морето нежелания си двойник и щеше да бъде в състояние да продаде на Кардинала нещо на много висока цена.
268