33.
Подземни Светове272
Коралите бяха станали за Роберто предизвикателство. След като бе открил на каква изобретателност е способна Природата, се чувстваше приканен на надпревара. Не можеше да остави Феранте в онзи затвор и историята си наполовина: би удовлетворил омразата си към съперника, но не и гордостта си на съчинител. Какво можеше да се погоди на Феранте?
Идеята дойде на Роберто една заран, когато, както обикновено, беше задебнал още от зори да изненада на Острова Гълъба с Цвят на Портокал. В ранна утрин слънцето биеше в очите и Роберто дори се беше опитал да натъкми с един лист от бордовия дневник нещо като козирка около крайната леща на далекогледа си, но полезрението му се свеждаше на моменти само до някакви отблясъци. А когато после слънцето се издигнеше над хоризонта, морето го отразяваше и удвояваше всеки негов лъч.
Този ден обаче Роберто си бе втълпил, че е видял нещо да се въззема от дърветата към слънцето и после да се слива с неговата лъчезарна сфера. Навярно беше илюзия. Всяка друга птица в тази светлина би изглеждала сияйна… Роберто беше убеден, че е зърнал гълъба, и разочарован, че се е излъгал. В така двойствено душевно състояние се чувстваше още веднъж ограбен.
За същество като Роберто, стигнало вече дотам да се наслаждава ревниво само на онова, което му биваше отнето, не беше нужно много, за да засънува, че, напротив, Феранте бе получил отказаното нему. Но тъй като Роберто беше авторът на историята и не искаше да позволи твърде много на Феранте, реши, че той би могъл да има вземане-даване само с другия гълъб, синьо-зеления. Защото в отсъствието на всякаква сигурност Роберто така или иначе беше решил, че в двойката портокаловото същество трябваше да е женската, или с други думи, Тя. Тъй като в историята за Феранте гълъбът бе призван да представлява не венецът, а оръдието за едно притежание, на Феранте се полагаше засега мъжкият.
Можеше ли един синьо-зелен гълъб, който лети само в Южните морета, да отиде да кацне на перваза на онзи прозорец, зад който Феранте въздишаше по своята свобода? В Страната на Романите — да. И после, защо пък Втора Дафна, по-честита от по-голямата си сестра, да не се е завърнала току-що от тези морета, носейки в трюма си птицата, която сега да се е освободила?
Във всеки случай Феранте, който нямаше и представа от Антиподите, не можеше да си задава такива въпроси. Беше видял гълъба, отначало му беше подхвърлял по някоя троха ей така, за разтуха, после се бе запитал дали няма как да го използва за своите цели. Беше чувал, че гълъбите служат понякога за пренасяне на съобщения: разбира се, да повери съобщение на птицата не означаваше да я изпрати със сигурност там, където наистина би искал, но при цялата скука си струваше да опита.
От кого можеше да поиска помощ, той, който във враждебността си към всички, включително към самия себе си, си бе създал само врагове, а малкото хора, които му бяха служили, бяха безочливци, готови да го следват единствено в сполуката, положително не и в злополучието? Бе си казал: ще отправя зов към Синьората, която ме обича („Но откъде е толкова сигурен?“, питаше се завистнически Роберто, докато измисляше тази самонадеяност).
Бикара му бе оставил необходимото за писане, в случай че нощта му донесеше съвет и поискаше да изпрати признание на Кардинала. Така Феранте начерта от едната страна на листа пътя към дома на Синьората и прибави, че който предаде писмото, ще получи награда. После от другата посочи къде се намира (беше чул тъмничарите да произнасят едно име) като жертва на подъл заговор на Кардинала и призова за избавление. Сетне нави листа, привърза го за крачето на птицата и я подкани да литне.
Откровено казано, след това забрави — или почти — за постъпката си. Как бе могъл да си помисли, че синият гълъб ще отлети точно при Лилия? Такива неща стават в приказките, а Феранте не беше човек, който би се осланял на разказвачите на приказки. Може би гълъбът беше прострелян от ловец и падайки сред клоните на някое дърво, бе изгубил писмото…
Феранте не знаеше, че всъщност се беше уловил в клея на един селянин, намислил да извлече полза от това, което по всяка очевидност беше сигнал, изпратен до някого, сигурно до предводителя на някоя войска.
Селянинът бе отишъл да покаже писмото на единствения човек в селото си, който умееше да чете, сиреч на кюрето, и той бе нагласил всичко както му е редът. След като бе издирил Синьората, беше изпратил при нея свой близък, който да уговори предаването, като изкопчи щедра милостиня за църквата и почерпушка за селянина. Лилия бе чела, бе плакала, бе се обърнала към верни приятели за съвет. Да трогне сърцето на Кардинала? Нищо по-лесно за една красива придворна дама, но тази дама посещаваше салона на Артенис, на който Мазарен гледаше с подозрение. Вече се носеха сатирични стихчета за новия министър и се говореше, че излизали от онези зали. Една скъпоценна, която отива при Кардинала да иска милост за приятел, осъжда този приятел на още по-тежко наказание.