Не, трябваше да се събере отряд храбри мъже и да се предприеме изненадващо нападение. Но към кого да се обърне?
Тук Роберто не знаеше как да продължи. Ако той беше мускетар на краля или гасконски кадет, Лилия би могла да потърси помощ от тези смелчаци, толкова прочути със задружността си. Но кой рискува да си навлече гнева на един министър, а може би и на Краля, заради някакъв чужденец, който се навърта около библиотекари и астрономи? За библиотекарите и астрономите по-добре да не говорим: колкото и решен да беше на романа, Роберто не можеше да си представи как Каноникът от Дин или господин Гафарел препускат презглава към неговия затвор — т.е. към този на Феранте, който за всички беше вече Роберто.
Роберто бе споходен от вдъхновение няколко дни по-късно. Беше оставил историята за Феранте и се бе заел пак да изучава кораловия хребет. Този ден следваше отряд риби с жълти шлемове на муцуните, които приличаха на зашетани воини. Сега се канеха да се вмъкнат в една пукнатина между две каменни кули, където коралите бяха порутени дворци на потънал град.
Роберто си помисли, че рибите бродят сред руините на онзи град Ис273, за който беше чувал да се разказва и който още се простирал на не много мили от брега на Бретан, там, където го били залели вълните. Ето, най-голямата риба беше някогашният крал на града, следван от велможите си, и всички яздеха сами себе си в търсене на своето съкровище, погълнато от морето…
Но защо да се връща към прастарата легенда? Защо да не си мисли, че рибите са обитатели на един свят, който си има свои гори, свои чукари, свои дървеса и долини, и не знае нищо за света на повърхността? Така и ние живеем, без да знаем, че кухото небе крие други светове, където хората не вървят и не плуват, а летят или порят въздуха; ако това, което ние наричаме планети, са киловете на техните кораби, от които виждаме само блещукащото дъно, така тези синове на Нептун виждат над себе си сенките на нашите галеони и ги смятат за ефирни тела, които обикалят в техния воден небосвод.
А ако е възможно да има същества, които живеят под водата, не би ли могло тогава да има и същества, които живеят под земята, народи от саламандри, способни да стигат по своите проходи до централния огън, който оживява планетата?
Докато размишляваше така, Роберто си спомни едно изказване на Сен-Савен: ние мислим, че е трудно да се живее на повърхността на луната, защото смятаме, че там няма вода, но може би там горе водата съществува в подземни кухини и природата е издълбала на луната кладенци, и това са петната, които ние виждаме. Откъде да знаем дали обитателите на луната не намират подслон в тези ниши, за да се скрият от непоносимата близост на слънцето? Нима първите християни не са живели под земята? Така и луняните живеят все в катакомби, които на тях им изглеждат домашно уютни.
И не е речено, че трябва да живеят в мрак. Може би има много, много отвори в кората на спътника и вътрешността получава светлина от хиляди отвърстия. Това е нощ, пронизана от снопове светлина, както става при нас в някоя църква или под палубата на Дафна. Или не, на повърхността има фосфорни камъни, които денем се просмукват със светлината на слънцето, а нощем я връщат. Луняните изкупуват при всеки залез тези камъни, така че галериите им да са винаги по-сияйни от кралски палат.
Париж, помисли си Роберто. А нима не се знае, че целият град е надупчен като Рим от катакомби, където, казват, се криели нощно време злосторниците и просяците?
Ами да, Просяците, ето я идеята за спасяването на Феранте! Просяците, за които се разправя, че били управлявани от свой крал и от кодекс железни закони, Просяците, общество от ехидна сган, което живее от злодейства, обирджийства и разбойничества, мародерства и безчинства, издевателства, измамничества и мерзости, докато се преструва, че преживява от хорското милосърдие!
Идея, която можеше да се роди само в главата на влюбена жена! Лилия — разказваше си Роберто — е решила да се довери не на дворцови люде или благородници със сан, а на последната от камериерките си, която има безсрамна връзка с един кочияш, а той познава кръчмите около „Нотр Дам“, където на залез се появяват дрипльовците, прекарали деня в просия по порталите… Ето го пътя.
273