Бикара бе заповядал да го барикадират отвътре, ала, макар и яки, гредите на крилата вече хрущяха под напъна на този измет.
Гвардейците продължаваха да стрелят, но малкото нападатели, които се свличаха, биваха веднага прехвърляни от нови талази, вече се виждаше само гмеж, от която по някое време взеха да се надигат сякаш въжени змиорки, запратени във въздуха, и се разбра, че са железни куки, и че някои от тях вече се бяха забили в зъберите. А едва щом някой гвардеец се подадеше малко, за да откърти ноктестите железа, първите, които вече се бяха изкатерили, го замлатваха с шишове и сопи или го улавяха в примки и го събаряха долу, където изчезваше в пресата на побеснелите грозотила, без да може да се различи хъркането на единия от рева на другите.
Накратко, който би могъл да проследи събитието от дюните, почти не би виждал вече форта, а само пъплене на мухи по мърша, роене на пчели върху пита, братство от стършели.
Междувременно отдолу се бе чул шумът от падащата порта и бъркотията в двора. Бикара и гвардейците му се изтеглиха от другата страна на кулата, без да се занимават с Феранте, който се бе прилепил в отвора на вратата, водеща към стълбите, не много уплашен и вече споходен от предчувствието, че това са по някакъв начин приятели.
А тези приятели вече бяха стигнали и прехвърлили зъберите; прахосници на живота си, падаха от последните изстрели на мускетите, нехайни за гърдите си, помитаха препятствието на насочените саби, хвърляйки в ужас бранителите с нечестивите си очи, с изкривените си лица. Гвардейците на Кардинала, иначе железни мъже, изпускаха оръжията, просейки милост от небето пред лицето на това, което вече мислеха за банда дяволи; онези отпърво ги поваляха с удари на тояги, после се нахвърляха върху оцелелите, раздавайки плесници и юмруци, шамари и пестници; и прегризваха със зъби, разкъсваха с нокти, вилнееха, давайки воля на жлъчта си, безчинстваха над вече мъртвите; Феранте видя някои да отварят гръд, да изтръгват сърце и да го поглъщат сред високи крясъци.
Последен оцелял оставаше Бикара, който се бе сражавал като лъв. Когато разбра, че е вече победен, опря гръб на перилото, очерта с окървавената си сабя една линия на земята и викна: „Icy mourra Biscarat, seul de ceux qui sont avec luy!“274
Но в този миг един едноок с дървен крак, размахал секира, изникна на стълбата, направи знак и сложи край на касапницата, като заповяда да вържат Бикара. После съгледа Феранте, разпозна го тъкмо по онази маска, която би трябвало да го прави неузнаваем, поздрави го с широк размах на въоръжената си ръка, сякаш искаше да помете прахта с перото на шапка, и му каза:
— Господине, вие сте свободен.
Измъкна от дрехата си писмо с печат, който Феранте веднага позна, и му го подаде.
Беше тя; приканваше го да разполага със зловещата, но вярна войска и да я чака там — щеше да пристигне призори.
След като бе освободен от маската си, Феранте най-напред освободи пиратите и подписа с тях договор: да завладеят отново кораба и да отплават под неговите заповеди, без да задават въпроси. Като възнаграждение — дял от съкровище, голямо колкото казана на Алтопашо275. Според обичая си Феранте въобще не смяташе да удържа на думата си. Откриеше ли веднъж Роберто, стигаше да предаде собствения си екипаж на първото пристанище и щеше да ги окачи всичките на бесилото, оставайки господар на кораба.
От просяците нямаше повече нужда. Техният главатар като честен мъж му каза, че вече са получили отплатата си за начинанието. Искаха да напуснат местността колкото се може по-бързо; разпръснаха се към вътрешността и се прибраха в Париж, просейки от село на село.
Не беше трудно да се качат в една лодка, пазена на док в укреплението, да стигнат до кораба и да хвърлят в морето единствените двама души, които го охраняваха. Бикара бе окован в трюма, тъй като беше заложник, който би могъл да се изтъргува. Феранте си позволи кратък отдих, върна се на брега преди зазоряване, навреме, за да посрещне каретата, от която слезе Лилия, по-красива от всякога в мъжката си премяна.
Роберто сметна, че по-голямо изтезание би му било да си мисли, че са се поздравили сдържано, без да се издават пред пиратите, които трябваше да вярват, че приемат на борда млад благородник.
Качиха се на кораба, Феранте провери дали всичко е готово за отплаване и когато котвата бе вдигната, слезе в каютата, която бе наредил да приготвят за гостенката.
Тук тя го чакаше, с очи, които не молеха за друго, освен да бъдат обичани, със струящото ликуване на косите си, сега разпуснати по раменете, готова за най-радостната от саможертвите. О, блуждаещи къдри, къдри сияйни и обожаеми, къдри омайни, които летите и играете, и играейки, блуждаете — примираше Роберто заради Феранте…
274
275