Лицата им се доближиха, за да приберат жътви от целувки след отколешната сеитба на въздишки, и в миг Роберто се докосна в мисълта си до този листец от румена роза. Феранте целуваше Лилия, а Роберто си се представяше в деянието и в тръпката на захапването на този същински корал. Но в същия момент чувстваше, че тя му се изплъзва като полъх на вятър, изгубваше топлината й, която бе повярвал, че усеща за миг, и я виждаше ледена в огледало, в други обятия, върху далечно ложе на друг кораб.
За да заслони любовниците, бе спуснал покривало със скъперническа прозирност; вече откритите тела бяха книги по слънчева некромантия, чиито свещени звуци се разкриваха само на двамина избраници, и те си ги сричаха един другиму уста в уста.
Корабът бързо се отдалечаваше, Феранте вземаше надмощие. Тя обичаше в него Роберто, в чието сърце тези образи падаха като огънче върху сноп трънак.
34.
Монолог върху Множествеността на Световете276
Ще си спомним — надявам се, защото Роберто е взел от романистите на своя век обичая да разказва толкова истории наведнъж, та по някое време е трудно да се подемат нишките им, — че от първото си посещение в света на коралите нашият герой беше донесъл със себе си „двойника на един камък“, който му се бе сторил като череп, може би този на отец Каспар.
Сега, за да забрави любовта на Лилия и Феранте, седеше на палубата по залез да съзерцава предмета и да изучава текстурата му.
Не приличаше на череп. Беше по-скоро минерален кошер, съставен от неправилни многоъгълници, но многоъгълниците не бяха елементарните единици на тази тъкан: всеки многоъгълник откриваше в центъра си лъчева симетрия от най-фини нишки, между които се появяваха — ако присвиеш клепачи — пролуки. Те може би образуваха други многоъгълници, а ако да би могло окото да проникне още по-нататък, би забелязало навярно, че страните на тези малки многоъгълници са съставени от други, още по-малки, докато — разделяйки частите на части от части — не се стигнеше до момента, в който бихме се спрели пред онези неделими по-нататък части, каквито са атомите. Но тъй като Роберто не знаеше до какъв предел би могла да се дели материята, не му беше ясно докъде неговото око — уви, не на рис277, тъй като не разполагаше с онази леща, с която Каспар бе успял да различи дори гадинките на чумата — би могло да се спуска в бездната, продължавайки да намира нови форми вътре в отгатваните форми.
И главата на абата, както му викаше в онази нощ Сен-Савен по време на дуела, можеше да бъде свят за неговите въшки — о, как беше мислил подир тези думи Роберто за света, в който живееха като най-честити насекоми въшките на Ана-Мария (или Франческа) Новарезе! Но тъй като и въшките не са атоми, а необятни вселени за атомите, които ги съставят, може би вътре в тялото на една въшка има още други, по-малки животни, които живеят в него като в просторен свят. Може би самата моя плът — мислеше си Роберто — и моята кръв не са нищо друго освен сплитове от най-мънички животни, които, движейки се, ми предават движението си, като се оставят да бъдат водени от моята воля, която им служи за кочияш. И моите животни положително се питат къде съм ги повел сега, че ги подлагам на смяната на морския хлад със слънчевия зной, и изгубени в тази въртележка на непостоянни климати, са също толкова несигурни за своята съдба, колкото съм и аз.
Ами ако в едно също толкова безгранично пространство се чувстват захвърлени други животни, още по-миниатюрни, живеещи във вселената на тези, за които вече казах?
Защо да не го мисля? Само защото никога не съм знаел нищо за това? Както ми казваха моите приятели в Париж, ако човек е на кулата на „Нотр Дам“ и погледне отдалеч към предградието Сен-Дьони, не би могъл никога да си помисли, че това неясно петно е обитавано от същества, подобни на нас. Ние виждаме Юпитер, който е много голям, но нас от Юпитер не ни виждат и не могат даже да се досетят за съществуването ни. А дори до вчера щях ли изобщо да заподозра, че вдън морето — не на някоя далечна планета или върху капка вода, а в една част на същата тази наша вселена — съществува един Друг Свят?
Впрочем какво знаех аз само допреди няколко месеца за Южната Земя? Щях да кажа, че е приумица на географи еретици, а кой знае дали на тези острови не са изгорили в отминалите времена някой техен философ, който гърлено е твърдял, че съществуват Монферато и Франция. И все пак аз сега съм тук и няма как да не вярвам, че Антиподите съществуват — и че, противно на мнението на мъже някога премъдри, не вървя с главата надолу. Чисто и просто обитателите на този свят заемат кърмата, а ние носа на един и същи галеон, на който, без да знаем нищо едни за други, сме и ние, и те.
276
277