Роберто си разказа, че скитайки се от остров на остров и търсейки повече своето удоволствие, отколкото верния път, Феранте, неспособен да извлече известия от сигналите, които евнухът изпращаше на раната на Бикара, беше накрай изгубил всякаква представа къде се намира.
Междувременно корабът се носеше по водите, малкото припаси се бяха развалили, водата се вмирисваше. За да не се усети екипажът, Феранте задължаваше всекиго да слиза само по веднъж на ден в трюма и да взема на тъмно малкото необходимо за преживяване, което никой не би изтърпял да гледа.
Единствено Лилия не забелязваше нищо. Тя понасяше с ведрост всяка несгода и сякаш живееше от капчица вода и трошица сухар, жадуваща любимият да успее в своето начинание. Колкото до Феранте, безчувствен към тази любов, ако не се смята насладата, която извличаше от нея, той продължаваше да насъсква моряците си, извиквайки в очите на тяхната стръв картини на бляскави съкровища. Така един слепец, заслепен от омразата, водеше други слепци, заслепени от алчността, държейки в плен в своите мрежи една сляпа красота.
На мнозина от екипажа обаче поради голямата жажда вече отичаха венците, които започваха да покриват целите зъби; краката се обриваха с циреи и техният зловонен секрет плъзваше нагоре чак до жизнените части.
Така че след като слязоха отвъд двайсет и петия градус южна ширина, Феранте се бе изправил пред бунт. Бе го потушил с подкрепата на петима най-верни корсари (Андрапод, Борид, Ордоньо, Сафар и Аспрандо) и метежниците бяха изоставени с малко хранителни припаси в лодката. С това обаче Втора Дафна се бе лишила от едно спасително средство. Какво пък, казваше Феранте, скоро ще бъдем там, където ни тласка нашата проклета жажда за злато. Но мъжете вече не стигаха да управляват кораба.
Нито пък имаха повече желание да го правят: след като бяха подкрепили водача си, сега искаха да бъдат негови равни. Един от петимата бе издебнал тайнствения благородник, който се качваше тъй рядко на палубата, и бе открил, че е жена. Тогава последните главорези се изстъпиха пред Феранте, искайки му пътничката. Феранте, Адонис наглед, но Вулкан в душата си, държеше повече на Плутон, отколкото на Венера, и бе щастие, че Лилия не го чу, докато шушукаше с бунтовниците, че ще се спогоди някак си с тях.
Роберто не биваше да позволи на Феранте да извърши тази сетна мерзост. Затова пожела тук Нептун да се разгневи, задето някой си позволяваше да прекосява неговите поля без боязън от гнева му. Или, за да не съчинява историята в толкова езически, макар и картинни краски: каза си, че не е възможно (ако един роман трябва да предава и някаква нравствена поука) Небето да не накаже този кораб на коварствата. Потриваше ръце, като си представяше Нотосите, Аквилоните и Аустрите288, неукротими врагове на морската тишина: досега те бяха оставили на кротките Зефири грижата да проправят пътеката, по която Втора Дафна продължаваше пътешествието си, но затворени в подземните си покои, вече проявяваха нетърпение.
Отприщи ги да се разразят всички наведнъж. На стенанието на обшивката държаха исо воплите на моряците, морето бълваше отгоре им и те бълваха в морето, и навремени мощна вълна ги обгръщаше така, че от бреговете някой би могъл да вземе тази палуба за леден ковчег, около който светкавиците пламваха като свещи.
Отпърво бурята хвърляше облаци срещу облаци, води срещу води, ветрове срещу ветрове. Но много скоро морето бе излязло от предначертаните си граници и се разрастваше, набъбвайки към небето, дъждът се лееше пагубно, водата се омесваше с въздуха, птицата се впущаше в плуване, рибата — в летеж. Не беше вече борба на природата срещу мореплавателите, а битка на елементите помежду им. Нямаше атом въздух, който да не се бе превърнал в зърно градушка, и Нептун се възземаше да угаси мълниите в ръцете на Юпитер, та да го лиши от удоволствието да изпепели тези човеци, които той искаше издавени. Морето копаеше гроб в недрата си, та да ги отнеме от земята, и видеше ли ветрохода да се насочва без управление към някоя скала, с отривист плясък го отпращаше на другаде.
Корабът се потапяше, с кърмата и с носа, и всеки път, когато се снижеше, като че ли политаше от върха на кула: кърмата пропадаше до галерията, а на носа водата сякаш искаше да погълне бушприта.
Андрапод, който се опитваше да привърже едно ветрило, бе изтръгнат от реята; в сгромолясването си удари Борид, който опъваше едно въже, и отчекна главата му.
Коритото отказваше сега да се подчинява на кормчията Ордоньо, докато друг порив раздираше внезапно бизангаф-топсела. Сафар се бъхтеше да обира ветрилата, пришпорван от Феранте, който сипеше псувни, но не бе сварил да захване марсела, когато корабът се извъртя напреки и бе връхлетян странишком от три вълни с такава големина, че Сафар бе запратен оттатък борда. Гротмачтата се бе прекършила отведнъж, стоварвайки се в морето, не без да помете преди това палубата и да разбие черепа на Аспрандо. И най-сетне кормилото се бе раздробило на парчета, докато обезумял удар на руля отнемаше живота на Ордоньо. Тази корабна огризка беше вече лишена от екипаж, а последните плъхове се изсипваха през борда, падайки във водата, от която искаха да избягат.
288