Роберто благодари и после, слизайки от седлото, подаде ръка на баща си, за да благодари и на него. Поцо я стисна разсеяно с думите:
— Съжалявам за онзи испански синьор, така или иначе беше славен мъж. Ех, проклета работа е туй войната. От друга страна, помни винаги, сине: добри, да, ама ако някой иде насреща ти, за да те усмърти, той е кривият. Не е ли така?
Прибраха се в града и Роберто чу как баща му още си мърмореше: „Туй аз хич не съм го търсил…“
5.
Лабиринтът на Света34
Роберто, изглежда, възкресява този епизод в миг на синовна жал, въздишайки по щастливото време, когато една закрилническа фигура е можела да го измъкне от зашеметението на една обсада, но няма как да не си спомни и какво се е случило впоследствие. И не мисля, че е просто приумица на паметта. Вече споменах как ми се струва, че Роберто сблъсква онези далечни събития и преживяното на Дафна, сякаш за да открие връзки, причини, знаци на съдбата. Сега бих казал, че на кораба връщането към дните в Казале му е нужно, за да издири фазите, през които като юноша бавно е научавал, че светът се разчленява в неведоми построения.
Така че, от една страна, сегашната му изгубеност между небе и море е можела да му се стори само като най-логичното следствие от трите му петилетия скиталчества из една земя, изтъкана от раздвояващи се пътеки; а, от друга, мисля, именно преброждайки историята на своите неволи, се е опитвал да намери утеха за сегашното си състояние, сякаш корабокрушението го е връщало в обятията на онзи земен рай, който е познал в Ла Грива и от който се е откъснал, влизайки между стените на обсадения град.
Сега Роберто вече не се пощеше в палатките на войниците, а седеше на трапезата на Тоара, сред благородници, които идваха от Париж, и слушаше техните хвалби, разкази за други походи, лековати и бляскави речи. От тези разговори — и още от първата вечер — бе извлякъл основание да мисли, че обсадата на Казале не е начинанието, в което бе вярвал, че се впуска.
Беше дошъл, за да даде живот на своите рицарски блянове, подхранени от поемите, които беше чел в Ла Грива: да е от добро коляно и да има най-сетне сабя на хълбока за него означаваше да стане паладий, който хвърля живота си за една дума на своя крал или за избавлението на една дама. След пристигането му свещените редици, към които се бе присъединил, се бяха оказали сбирщина от размъкнати селяни, готови да обърнат гръб при първия сблъсък.
Сега бе допуснат в едно общество на сърцати мъже, които го приемаха като равен. Но той знаеше, че неговата сърцатост е плод на заблуждение и че не беше избягал, защото беше още по-уплашен от бегълците. И нещо по-лошо — докато присъстващите, след като господин Дьо Тоара се оттеглеше, се застояваха до среднощ и даваха воля на приказките, постепенно проумяваше, че самата обсада не е нищо друго освен глава от една история без смисъл.
И така дон Винченцо Мантуански бе умрял, оставяйки херцогството на Невер, но щеше да е достатъчно някой друг да бе сполучил да го види последен, и цялата история щеше да бъде различна. Например и Карло Емануеле претендираше за известно право над Монферато чрез една племенница (женеха се все помежду си) и отдавна искаше да присъедини това владение, което беше като трън в хълбока на неговото херцогство, където се вклиняваше на няколко десетки мили от Торино. Така че веднага след посочването на Невер Гонсало де Кордова, възползвайки се от амбициите на Савойския херцог, за да осуети домогванията на французите, му бе пошушнал да се присъедини към испанците, за да завладее с тях Монферато, и после да делят наполовина. Императорът, който и без това си имаше предостатъчно грижи с останалата част от Европа, не беше дал съгласието си за нашествието, но не се беше произнесъл и срещу Невер. Гонсало и Карло Емануеле бяха пристъпили към действие и единият от двамата бе започнал да завзема едно по едно Алба, Трино и Монкалво. Добър — да, ала глупав — не, императорът бе поставил Мантуа под възбрана, поверявайки я на имперски комисар.
Празният такт трябваше да се отнася за всички претенденти, но Ришельо го бе приел като обида към Франция. Или му беше удобно да го приеме така, но не помръдваше, защото още обсаждаше протестантите в Ла Рошел. Испания гледаше благосклонно на това изтребление на шепа еретици, но оставяше Гонсало да се възползва от него, за да обсади с осем хиляди мъже Казале, отбранявано от двестатина бойници. Това беше първата обсада на Казале.
Тъй като обаче императорът не даваше вид, че ще отстъпи, Карло Емануеле бе подушил лошия обрат и докато продължаваше да съзаклятничи с испанците, вече влизаше в тайни връзки с Ришельо. Междувременно Ла Рошел падна, Ришельо бе поздравен от мадридския двор за тази красива победа на вярата, благодари, събра отново войската си с Луи XIII начело, преведе я през Монджиневро през февруари 1629 и я строи пред Суза. Карло Емануеле усети, че както седи на два стола, рискува да загуби не само Монферато, но и Суза, и опитвайки се да продаде онова, което му отмъкваха — предложи Суза в замяна на някой френски град.
34
Почти всички глави в книгата носят заглавия на съчинения от епохата; ще посочваме някои от тях. Лабиринтът на Света (Labyrint sveta) е произведение на Ян Амос Коменски. — Б.пр.