Напътен така в първите съмнения, Роберто трябваше да познае други на следващия ден. Беше се върнал в онова крило на крепостта, където бе преспал първите две нощи със своите монфератци, за да си вземе торбата, но мъчно се ориентираше из дворовете и коридорите. Вървеше по един от тях и забеляза, че е сбъркал пътя, когато видя в дъното огледало, оловносиво от мръсотия, в което зърна собствения си образ. Приближавайки се обаче осъзна, че този образ имаше наистина неговото лице, но яркоцветно облекло с испанска кройка и носеше косите си събрани в мрежичка. Отгоре на всичко този образ по някое време не беше вече насреща му, а се изгубваше встрани.
Не беше значи огледало. Наистина Роберто се увери, че е голям прозорец с напрашени стъкла, който гледаше към външна площадка; от нея по една стълба се слизаше в двора. Не беше видял значи себе си, а някой друг, много приличен на него, чиято следа сега беше изгубил. Естествено, помисли си веднага за Феранте. Феранте го бе последвал или изпреварил в Казале, може би беше в някоя друга рота на същия полк или в някой от френските полкове и докато той рискуваше живота си в укреплението, извличаше от войната кой знае какви облаги.
На тази възраст Роберто беше вече склонен да се усмихва на своите детински фантазии за Феранте и размишлявайки над видението си, много скоро стигна до убеждението, че беше видял само някой, който можеше смътно да прилича на него.
Реши да забрави произшествието. В продължение на години се бе въртял в мислите си около един невидим брат; тази вечер му се бе сторило, че го вижда; но (каза си, опитва се с разума да обори сърцето си), ако беше именно видял някого, то той не беше плод на въображението, а тъй като Феранте беше плод на въображението, онзи, когото беше видял, не можеше да е бил Феранте.
Един учител по логика би възразил срещу паралогизма, но за Роберто в момента той беше задоволителен.
6.
Велико изкуство на Светлината и Сянката44
След като посвети писмото си на първите спомени от обсадата, Роберто намери няколко бутилки испанско вино в стаята на капитана. Не можем да го укоряваме, ако след като беше запалил огъня и си беше направил един тиган яйца с късчета сушена риба, бе отпушил една бутилка и си бе устроил царска вечеря на трапеза, наредена почти по всички правила на изкуството. Ако щеше да остане задълго корабокрушенец, трябваше да се придържа към добрите обноски, за да не подивее. Спомняше си, че в Казале, когато раните и болестите вече караха дори офицерите да се държат като корабокрушенци, господин Дьо Тоара беше изискал поне на масата всеки да спазва онова, което бе научил в Париж: „Да се представя с чисти дрехи, да не пие след всеки залък, да си изтрива преди това мустаците и брадата, да не облизва пръсти, да не плюе в чинията, да не се секне в салфетката. Не сме имперски войници, господа!“
Събуди се на другата сутрин с песента на петела, но се излежава още дълго. Когато открехна отново прозореца откъм галерията, разбра, че е станал късно в сравнение с предния ден и че зората вече отстъпва на изгрева: сред сипкави облаци зад хълмовете сега избиваше розовината на небето.
Тъй като първите лъчи скоро щяха да озарят плажа и да го направят непоносим за очите му, Роберто реши да погледне там, където слънцето още не властваше, и по галерията отиде до другия борд на Дафна, към западната земя. Тя веднага му се яви като насечен тюркоазен профил, който само след няколко минути вече се разделяше на две хоризонтални ивици: една четка от зеленина и светли палми искреше под мрачната зона на планините, над които още виснеха заинатено облаците на нощта. Все така съвсем черни в средата, те обаче бавно се разслояваха по краищата в бяло-розова смес.
Сякаш слънцето, вместо да ги огрее отсреща, се изхитряше да се роди в тях изотвътре и те, макар и отмалели от зрак по кенарите, набъбваха, подгизнали от мрачевина, противящи се да се разтворят в небето, за да го превърнат във вярно огледало на морето, сега чудотворно светло, заслепено от искристи петна, като да го пресичаха пасажи от риби, дарени с вътрешни фенерчета. Не след дълго обаче облаците вече се бяха поддали на призива на светлината и се бяха отцедили от себе си, отпускайки се по върхарите, и, от една страна, полепваха по диплите, сгъстявайки се и отлагайки се като сметана, бухнала там, където се стичаше надолу, по-сбита на най-високото, където образуваше преспа; а, от друга, докато преспата на върха се превръщаше в една-едничка ледена лава, експлодираха във въздуха във формата на гъба, апетитни изригвания в една вълшебна страна на изобилието.
44