Гледката може би стигаше да оправдае корабокрушението му: не толкова заради насладата, която този менлив лик на природата му доставяше, а заради светлината, която тази светлина хвърляше върху думи, които беше чувал от Каноника от Дин.
Наистина дотогава често се бе питал дали не сънува. Онова, което се случваше с него, не се случваше обичайно на човеците или можеше най-много да му напомни романите от детството: като създание от сън бяха и корабът, и създанията, които бе срещнал на него. От същата субстанция, от която са направени сънищата, изглеждаха сенките, които от три дни го обгръщаха, и с хладен ум все пак се догаждаше, че дори багрите, по които се бе прехласвал в разсадника и птичия кът, се бяха показали сияйни единствено на неговите слисани очи, а всъщност се разкриваха само през онази патина на стара лютня, покрила всяко нещо на кораба, в една светлина, която вече беше облизала греди и дъги от отлежало дърво, наслоени с масла, лакове и смоли… Дали тогава не беше сън и големият театър на небесни чародейства, който мислеше, че вижда сега на хоризонта?
Не, рече си Роберто, болката, която светлината причинява сега на очите ми, ми казва, че не сънувам, ами виждам. Зениците ми страдат поради бурята от атоми, които като от някой голям боен кораб ме обстрелват от онзи бряг, и видението не е друго освен тази среща на окото с разпрашението на материята, което го връхлита. Разбира се, беше му казал Каноникът, не е предметите отдалеч да ти изпращат, както твърдял Епикур, съвършени подобия, които да разкриват и външната им форма, и скритата им природа. Ти улавяш само знаци, белези, за да извлечеш от тях догадката, която наричаме образ. Но самият факт, че преди малко той беше назовал с разни тропи това, което смяташе, че вижда, създавайки във форма на думи онова, което още безформеното нещо му подсказваше, беше за него потвърждение, че именно вижда. Защото измежду многото уверености, чието отсъствие оплакваме, една само присъства, и тя е фактът, че всички неща ни изглеждат, както ни изглеждат, и не е възможно да не е от вярно по-вярно, че ни изглеждат тъкмо така.
Поради което виждайки и бидейки сигурен, че вижда, Роберто имаше едничката сигурност, на която сетивата и разумът можеха да се осланят, сиреч увереността, че вижда нещо — и това нещо беше едничката форма на битие, за която можеше да говори, не бидейки битието друго освен големият театър на видимото, разположен в купата на Пространството — което ни казва доста нещо относно този чудат век.
Той беше жив, в будно състояние, и ей там, остров ли беше или континент, имаше нещо. Какво беше, не знаеше: както цветовете зависят и от предмета, с който са обременени, от светлината, която се отразява в него, и от окото, което се взира в тях, така най-далечната земя му се показваше истинска в своето случайно и преходно единение на светлината, на ветровете, на облаците, на неговите възторгнати и клети очи. Може би утре или след няколко часа тази земя щеше да бъде различна.
Онова, което виждаше, беше не само посланието, което небето му изпращаше, а и плодът на една дружба между небето, земята и положението (и часа, и годишното време, и ъгъла), от което той гледаше. Без съмнение, ако корабът беше закотвен по протежение на друго деление на румба на ветровете, гледката щеше да бъде различна; слънцето, зората, морето и земята щяха да бъдат друго слънце, друга зора, море и земя близнаци на тези, но разнолики. Безкрайността на световете, за която му говореше Сен-Савен, трябваше да се търси не само оттатък съзвездията, а и в самия център на този мехур на пространството, на който той, чисто око, беше сега извор на безкрайни паралакси.
Ще простим на Роберто, че при толкова премеждия не е извел отвъд този предел своите построения било по метафизика, било по физика на телата; включително и защото ще видим, че ще го направи по-късно, и повече от дължимото; но и тук още го заварваме да размишлява, че ако можеше да има един-единствен свят, в който да се явяват различни острови (много в този миг за много Робертовци, които биха гледали от много кораби, застанали на различни меридианни градуси), тогава в този единствен свят можеха да се явяват и смесват много Робертовци и много Ферантовци. Навярно онзи ден в крепостта се беше изместил, без да разбере, с няколко лакътя спрямо най-високия връх на Железния остров45, и бе видял вселената, обитавана от друг Роберто, неосъден да завладява укреплението извън стените или спасен от друг баща, който не е убивал галантния испанец.
Но в тези разсъждения Роберто положително се вдаваше, за да не признае, че онова далечно тяло, което се съчленяваше и разчленяваше в сладострастни метаморфози, се бе превърнало за него в анаграма на друго тяло, което би желал да обладава; и тъй като земята му се усмихваше томително, искаше му се да я достигне и да се слее с нея, блажен пигмей на гърдите на тази кръшна великанка.
45