Още веднъж вдигна пръсти към устата си за познатото изсвирване. Панюфли чу и се върна към стените, но бавно, в ситен тържествен тръс, за да не изхлузи от седлото ездача си, който вече не притискаше властно хълбоците му. Прибра се, цвилейки своята павана в памет на покойния господар, и предаде тялото му на Роберто, който склопи тези още широко отворени очи и избърса това лице, опръскано с вече съсирена кръв, докато неговата още жива кръв браздеше бузата му.
Кой знае дали куршумът не му бе засегнал някой нерв: на следващия ден, още с излизането си от катедралата „Сант’Евазио“, в която Тоара бе пожелал да се отслужи тържествено опело за синьор Поцо ди Сан Патрицио дела Грива, с мъка издържаше на светлината на деня. Може би очите му бяха зачервени от сълзите, но така или иначе, от този момент започнаха да го болят. Днес познавачите на психиката биха казали, че бидейки баща му влязъл в сянката, в сянката е искал да влезе и той. Роберто не знаеше много за психиката, но тази стилна фигура може би би го привлякла, поне в светлината — или в сянката — на онова, което се случи после.
Мисля, че Поцо е умрял от честолюбие, което ми се струва величаво, ала Роберто не съумяваше да го оцени. Всички хвалеха пред него героизма на баща му, той би следвало да носи скръбта си с гордост, а хлипаше. Спомняше си думите на баща си, че един благородник трябва да свикне да понася със сухи ресници ударите на враждебната съдба, и се оправдаваше за слабостта си (пред родителя, който вече не можеше да го сгълчи), като си повтаряше, че за първи път става сирак. Смяташе, че, ще не ще, ще привикне с тази мисъл, и още не беше разбрал, че със загубата на един баща е излишно да привикваш, защото няма да ти се случи втори път: така че по-добре направо си остави раната отворена.
Но за да придаде някакъв смисъл на случилото се, не можа да не прибегне още веднъж до Феранте. Преследвайки го отблизо, Феранте бе продал на врага тайните, до които той имаше достъп, и после безсрамно се бе присъединил към неприятелските редици, за да се радва на заслуженото възнаграждение; бащата беше разбрал, бе поискал да измие опетнената чест на рода и да хвърли върху Роберто отражението от блясъка на своята смелост, за да го пречисти от сянката на подозрение, която едва-едва се бе разпростряла върху него, невинния. За да не обезсмисли смъртта му, Роберто му дължеше поведението, което всички в Казале очакваха от сина на героя.
Не можеше да постъпва иначе: бе се озовал в положението на вече законния господар на Ла Грива, наследник на родовото име и имение, и Тоара не посмя повече да го използва за дребни възложения — нито можеше да го призове за големите. Така, останал сам, за да може да носи новата си роля на именит сирак, се намери още по-сам, без дори подкрепата на действието: в разгара на една обсада, освободен от всякакво задължение, стоеше и се питаше как да употреби дните си на обсаден.
8.
Чудатата Доктрина на изящните Духове от онова Време
Възпирайки за миг вълната на спомените, Роберто си даде сметка, че бе възкресил смъртта на баща си не в жалеен помисъл да държи отворена тази Филоктетова рана48, а по чиста случайност, докато възкресяваше призрака на Феранте, събуден от призрака на Натрапника на Дафна. Двамата му изглеждаха вече дотолкова близнаци, че реши да премахне по-слабия, за да се разправи с по-силния.
В края на краищата, каза си, случи ли се през онези дни на обсада пак да ми се стори, че надушвам Феранте? Не. Дори какво стана? Това, че в неговото несъществуване ме убеди Сен-Савен.
Наистина Роберто беше завързал приятелство с господин Дьо Сен-Савен. Бе го видял отново на погребението и той му бе засвидетелствал сърдечност. Вече не в плен на виното, Сен-Савен беше безукорен благородник. Дребен на ръст, нервен, отривист, с лице, белязано може би от парижките разгули, за които разправяше, трябва да нямаше още трийсет години.
Бе се извинил за своята невъздържаност на онази вечеря, не за онова, което бе казал, а за нецивилизования начин, по който го бе казал. Бе поискал младежът да му разкаже за господин Поцо и Роберто му беше признателен, задето поне си даваше вид, че проявява такъв интерес. Разправи му как баща му го беше научил на онова, което знаеше от фехтовката, Сен-Савен зададе разни въпроси, запали се при споменаването на някакъв удар, измъкна шпагата си, там, насред един площад, и поиска Роберто да му покаже хватката. Или вече я знаеше, или беше много сръчен, защото отби ловко, но призна, че е хитрина от висока класа.
48