— Но аз пазя главата с шпагата в права ръка.
— Грешка, в това положение се губи сила. И после аз открих със защита по немски, а вие взехте защита по италиански. Лошо. Когато има да се посреща защитно действие, то трябва да се наподоби възможно най-близко. Но не ми разказахте за себе си и своите премеждия, преди да се озовете в тази прашна долина.
Нищо не е в състояние да омае един младеж така, както зрял мъж, способен да блести с превратни парадокси, комуто той веднага пожелава да бъде равен. Роберто откри сърцето си на Сен-Савен и за да събуди интерес — тъй като първите му шестнайсет години живот предлагаха твърде малко поводи, — му разказа за своята натрапчива мисъл около непознатия брат.
— Чели сте прекалено много романи — каза му Сен-Савен — и се опитвате да изживеете един от тях, защото целта на романа е да учи, развличайки, а онова, на което учи, е да се разпознават клопките на света.
— И на какво би ме научило това, което вие наричате роман за Феранте?
— Виждате ли — обясни му Сен-Савен, — романът трябва винаги да има за основа някакво подвеждане — с лице, действие, място, време или обстоятелство, — и от тези основни подвеждания трябва да се раждат епизодични подвеждания, обърквания, перипетии, и най-сетне неочаквани и приятни разкрития. Казвам подвеждания като мнимата смърт на някой герой, или когато едно действащо лице е убито вместо друго, или количествените подвеждания, както когато една жена смята за мъртъв любовника си и се омъжва за друг, или качествените, когато в заблуда е мерилото на сетивата, или когато се погребва някой, който изглежда мъртъв, а е всъщност във властта на сънотворно биле; или още подвежданията по връзка, както когато единият бъде заподозрян без право за убиец на другия; или по средство, както когато уж се пробожда някой с такова оръжие, че при нанасянето на удара острието не влиза в гърлото, а се прибира в ръкава и притиска там сюнгер, напоен с кръв… Да не говорим за подправените съобщения, мнимите гласове, писмата, непредадени навреме или предадени я другаде, я другиму. И от тези стратегеми най-величан, но твърде обикновен е похватът, който води до объркването на едно лице с друго и дава основание за подмяната посредством Двойника… Двойникът е отражение, което героят води подире си или което го предшества във всяка ситуация. Хубава машинация, с нея читателят открива себе си в героя, с когото споделя смътния страх от един Брат Враг. Но виждате как и човекът е машина и стига да се завърти едно колело на повърхността, за да се задвижат други колела вътре: Братът и враждата не са нищо друго освен отражение на страха, който всеки има от себе си и от дебрите на собствената си душа, където се таят неизповядани желания или, както се казва сега в Париж, глухи и неизразени представи. След като беше показано, че съществуват недоловими мисли, които впечатляват душата, без тя да разбере, потайни мисли, чието съществуване се доказва от факта, че колкото и малко всеки да се вглежда в себе си, няма да пропусне да забележи, че носи в сърцето си любов и омраза, радост или печал, без да може да си спомни отчетливо мислите, които са ги породили.
— Значи, Феранте… — понечи да каже Роберто и Сен-Савен заключи:
— Значи Феранте е изразът на вашите страхове и вашите срамове. За да не признаят сами на себе си, че са автори на своята съдба, хората често виждат тази съдба като роман, воден от някакъв своеволен и разюздан автор.
— Но какво би трябвало да ми открива тази парабола, която ще да съм си съчинил, без да зная?
— Кой знае? Може би не сте обичали баща си толкова, колкото си мислите, плашила ви е суровостта, с която е искал от вас доблест, и сте му приписали една вина, за да го накажете после не с вашите, а с вините на друг.
— Господине, говорите със син, който още оплаква дълбоко обичния си баща! Мисля, че е по-голям грях да се напътства в непочитание към бащите, отколкото към Господа Бога!
— Хайде, хайде, драги Ла Грив! Философът трябва да има смелостта да критикува всички лъжовни напътствия, които са ни били втълпени, а сред тях е абсурдната почит към старостта, сякаш младостта не е висше измежду благата и добродетелите. С ръка на сърце, нима когато един млад мъж е способен да замисля, отсъжда и действа, не е по-умел в ръководенето на едно семейство, отколкото слабоумния шейсетгодишен старец, комуто снегът по главата е смразил и фантазията? Онова, което тачим като благоразумие у по-възрастните от нас, не е нищо друго освен панически страх от действие. На тях ли искате да се покорявате, когато вялостта е омаломощила мускулите, вкочанила артериите, изпарила духовете и изсмукала мозъка от костите им? Ако вие боготворите една жена, нима то не е заради нейната красота? Нима продължавате коленопреклоненията си, след като старостта превърне това тяло в сянка, призвана да ви напомня вече за приближаващата смърт? А ако така се отнасяте с любовниците си, защо да не трябва да правите същото и с вашите старци? Ще ми възразите, че този старец е ваш баща и че Небето ви обещава дълъг живот, ако го почитате. Кой го е казал? Еврейски старци, които са разбирали, че могат да оцелеят в пустинята само на гърба на плода от утробата си. Ако вярвате, че Небето ще ви даде макар и ден живот в повече, защото сте били овца на баща си, лъжете се. Смятате ли, че един благоговеен поздрав, който ще накара перото на шапката ви да пропълзи в краката на вашия родител, може да ви изцери от коварен абсцес или да затвори раната ви от пробождане с рапира, или пък да ви освободи от камък в мехура? Ако беше така, лекарите нямаше да предписват онези техни противни отвари, а за да ви отърват от италианската болест50, щяха да ви назначат четири реверанса на вашия господин баща преди вечеря и една целувка на вашата госпожа майка преди лягане. Ще ми кажете, че без този баща вас нямаше да ви има, нито него без неговия, и така до Мелхиседек51. Но длъжник е той на вас, а не вие на него: вие плащате с много години сълзи един негов миг на приятен гъдел.
50
51
Мелхиседек — библейска личност, цар на Салим (вероятно Йерусалим) и „свещеник на Бога Всевишни“ по времето на Авраам (Бит. 14:18). — Б.пр.