— Чудо на чудесата — каза синьор Дела Салета, — но от втората получена триада още не сте използвали последната буква, D…
— Не по-малко очаквах от вашата проницателност, Синьоре — отбеляза със задоволство отец Емануеле, — та вие засегнахте Удивителната Точка на моето построение! Това е буквата, която остава (& която можех да изхвърля, ако ми додееше или сметнех, че вече съм постигнал целта си), онази, която ми позволява да започна пак отначало моето изследване! Това D ми дава възможност да подхвана отново цикъла на Частиците, като отида да търся в категорията на Наличието (exempli gratia59, какво облекло му подхожда или дали може да служи за отличителен знак на нещо), & от нея да тръгна пак, както направих преди с Количеството, като завъртя отново Цилиндрите, използвам първите две букви & задържа третата за друг още опит, & така до безкрай, за милиони Възможни Съчетания, при все че някои ще се явят по-остроумни от други, & ще дойде ред моят Разсъдък да отбере онези, които са по-способни да породят Почуда. Но не искам да ви лъжа, Господа, не избрах Джудже случайно: тъкмо миналата нощ се трудих с голямо прилежание да извлека всичко възможно именно от тази Субстанция.
Размаха един лист и зачете върволицата определения, с които задушаваше своето клето джудже, човече, по-късо от името си, ембрион, фрагмент от хомункулус, такова, че корпускулите, които проникват със светлината от прозореца, изглеждат много по-големи, тяло, което заедно с милиони подобни нему би могло да бележи часовете низ шийката на клепсидра, съчленение, в което кракът е досами главата, сегмент плът, който започва там, където свършва, линия, която се събира в една точка, иглен връх, обект, комуто да се говори предпазливо от страх да не го отнесе дъхът, субстанция тъй малка, та да не се поддава на цвят, синапена искра, телце, което няма нищо в повече и нищо в по-малко от онова, което никога не е имало, материя без форма, форма без материя, тяло без тяло, чиста мисловна същност, находка на остроумието тъй силна, доколкото ситна, че никой удар никога не би я открил, за да я нарани, годна да се изплъзне през всяка пролука и да се храни цяла година с едно-едничко овесено зърно, същество, съкратено дотолкова, че никога не знаеш седи ли, лежи ли или стои право, способно да се удави в черупка на охлюв, семка, песъчинка, люспица, точка на i, математически индивид, аритметична нула…
И щеше да продължи, разполагайки с достатъчно материал, ако присъстващите не го бяха прекъснали с аплодисменти.
10.
Преобразувана География и Хидрография
Сега Роберто разбираше, че отец Емануеле постъпваше всъщност като да беше последовател на Демокрит и Епикур: трупаше атоми от понятия и ги свързваше по различни начини, за да състави от тях много предмети. И както Каноникът твърдеше, че един свят, изграден от атоми, не противоречи на идеята за едно божество, което да ги разполага заедно по промисъл, така от този прах от понятия отец Емануеле приемаше само наистина остроумните съчетания. Би правил може би същото, ако се беше заел да съчинява сцени за театър: нима комедиографите не извличат случки невероятни и остроумни от късове неща достоверни, но безсолни, така че да ни доставят наслада с ненадейни хибриди от действия?
И ако беше така, дали това стечение на обстоятелства, което беше породило и неговото корабокрушение, и положението, в което се намираше Дафна — бидейки и най-малката случка правдоподобна, плясъкът и скърцането на кораба, мирисът на растенията, гласовете на птиците, — не се стичаше цяло да очертае отпечатъка на едно присъствие, който не беше нищо друго освен плод на призрачно видение, възприемано само от ума, като смеха на ливадите и сълзите на росата? Значи призракът на скрития натрапник беше съчетание от атоми от действия, като този на изгубения брат, а и двамата бяха образувани от фрагментите на собственото му лице и на неговите желания или мисли.
Лекият дъждец, който сега освежаваше пладнешкия зной, се дочу по стъклата тъкмо докато си казваше: естествено — аз, а не някой друг, се качих на този кораб като натрапник, аз смущавам тишината с моите стъпки, и ето че сякаш в уплах да не осквернявам нечие чуждо светилище съм съчинил едно друго аз, което броди под същите палуби. Какви доказателства имам, че онзи съществува? Няколко капки вода по листата? А не би ли могло, както сега вали, да е валяло и миналата нощ, та макар и за малко? Зърното? Но не може ли птиците да са поместили, както са ровили, онова, което вече го е имало, внушавайки ми, че някой е хвърлил друго? Изчезналите яйца? Та не видях ли тъкмо вчера ястреб да поглъща летяща мишка! Аз измислям обитател на един трюм, в който още не съм стъпил, и го правя може би за успокоение, понеже съм ужасен да се озова изоставен между небе и море. Господин Роберто дьо ла Грив, повтаряше си, ти си сам и току-виж сам си останеш до края на дните си, а този край може и да е близък: храната на борда е много, но за седмици, не за месеци. Така че по-добре иди да сложиш на палубата някой и друг съд, та да събереш колкото се може повече дъждовна вода, и се научи да ловиш риба през борда, като понасяш слънцето. И все един ден ще трябва да намериш начин да достигнеш Острова и да заживееш на него като единствен обитател. За това мисли, а не за истории с натрапници и ферантовци.