Нима поетите не славеха своята дама, възпявайки рубинените й устни, очите й въглени, мраморната й гръд, диамантеното й сърце? Е, добре, и той — заточен в тази мина на ели, превърнали се вече във вкаменелости — щеше да има само минерални копнения: във въжа, накъдрени от възли, щеше да открива Нейните коси, в блясък на обкови — забравените й очи, в ред водостоци — зъбите й, окъпани в уханна слюнка, в развиващ се скрипец — шията й, накичена с конопени огърлици. И щеше да намери покоя в илюзията, че е обичал творение на конструктор на механизми.
После се разкая за твърдостта си в изобразяването на нейната твърдост, каза си, че вкаменявайки чертите й, вкаменява своето желание — а той го искаше живо и неудовлетворено — и тъй като вечерта беше настъпила, отправи очи към широката купа на небето, осеяна с неразгадаеми съзвездия. Само в съзерцание на небесни тела у него можеха да се родят небесните мисли, подобаващи на оногова, който по небесна повеля е осъден да обича най-небесното от човешките създания.
Кралицата на горите, която в бяла одежда озарява лесовете и посребрява полята, не бе надникнала още навръх Острова, обвит в траур. Околовръст небето беше пламнало и видимо и на югозападния предел, почти досами морето отвъд голямата земя, съзря съсирек от звезди, който доктор Бърд го бе научил да разпознава: беше Южният кръст. И Роберто си спомни видението на един забравен поет, от когото обаче неговият кармелитски наставник го бе накарал да научи наизуст няколко откъса, видение, омаяло детството му: един скиталец из царствата на отвъдното, който изникнал тъкмо в тази незнайна страна и видял тези четири звезди, зървани някога само от първите (и последни) обитатели на Земния Рай.
11.
Изкуството на Благоразумието60
Виждаше ги, защото наистина беше претърпял корабокрушение накрай Едемската градина или защото беше изникнал от търбуха на кораба като от адска фуния? Може би и двете неща. Връщайки го сред гледката на една друга природа, това корабокрушение го бе измъкнало от Ада на Света, в който бе влязъл, изгубвайки илюзиите на детството, през дните в Казале.
Пак там, след като бе прозрял историята като място на множество капризи и непонятни интриги на Държавното Съображение, бе осъзнал с помощта на Сен-Савен колко коварна е голямата машина на света, терзана от злочинствата на Случая. Блянът за героични дела от юношеството му се бе стопил за няколко дни, а с отец Емануеле бе разбрал, че е нужен плам за Хероическите Деяния и че един живот може да бъде употребен не за да се срази великан, а за да се назове по премного начини едно джудже.
На излизане от манастира бе тръгнал да изпрати господин Дела Салета, който на свой ред изпровождаше господин Де Саласар вън от стените. За да стигнат до онова, което Саласар наричаше Puerta de Estopa61, изминаваха участък от бастиона.
Двамата благородници хвалеха машината на отец Емануеле и Роберто наивно попита за какво би могла да послужи толкова мъдрост в направляването на съдбините на една обсада.
Господин Де Саласар се разсмя.
— Млади приятелю — каза, — всички ние сме тук, по волята на различни монарси, за да се реши тази война по справедливост и чест. Но вече не сме в епоха, когато мечът може да обърне хода на звездите. Отминало е времето, когато благородниците са създавали кралете; сега кралете създават благородниците. Някога дворцовият живот е бил очакване на мига, в който благородникът е щял да се покаже като такъв на война. Сега всички благородници, които отгатвате ей там — и сочеше към испанските палатки — и ей там — и сочеше към френския лагер, — преживяват тази война, за да могат да се върнат в своето естествено място, което е дворът, а в двора, приятелю мой, вече не се надпреварват да се мерят с краля по доблест, а да се домогват до благосклонността му. Днес в Мадрид има благородници, които никога не са вадили сабя и не се отдалечават от града: докато се покриват с прах по полетата на славата, биха го оставили в ръцете на охолни буржоа и едно благородничество по имот, което и монарсите вече зачитат много. Ще не ще, воинът трябва да изостави доблестта, за да следва благоразумието.
— Благоразумието ли? — попита Роберто. Саласар го прикани да погледне към равнината. Двете страни бяха заети в лениви схватки и се виждаше как облаци прах се вдигат при отворите на галериите, там, където падаха гюллетата от оръдията. На северозапад имперски войници бутаха един мантелет62: беше яка кола, набучена с фалкастри63 отсам и оттам, която завършваше челно със стена от дъбови дъски, бронирани с железни пръти с шипове. На тази фасада се отваряха бойници, от които стърчаха спингарди, кулеврини и аркебузи64, а зад нея се виждаха барикадираните ландскнехти. Настръхнала от дула отпред и остриета отстрани, скърцаща от вериги, машината изпускаше навремени кълба огън от някоя своя паст. Враговете положително не се канеха да я употребят веднага, защото беше съоръжение, което трябваше да се закара под стените, когато мините вече са свършили работата си, но също толкова положително я вадеха на показ, за да всяват ужас у обсадените.
60
62
Мантелет — подвижно прикритие, един вид защитна стена на колела, което нападателите използвали, за да се приближат до укрепеното място. — Б.пр.
63
Фалкастри — дълги метални остриета, подобни на сърпове или коси, но с режещата част навън, които се монтирали отстрани на бойните колесници, коли или подвижни прикрития. — Б.пр.