— Puta de los francesrs!68
На което тя отвърна:
— Si, a sun la putan’na dei francés, ma ad vui no!69
Тази девича фигура, тази квинтесенция на напращяла хубост и боен бяс, в добавка с подозрението в леконравие, с което оскърблението бе покачило скъпоценността й, разпали чувствата на юношата.
Този ден бе пребродил улиците на Казале, за да възкреси видението; бе разпитвал селяни, беше научил, че момичето се наричало според някои Ана-Мария Новарезе, Франческа според други, а в една кръчма му бяха казали, че е на двайсет години, че е дошло от околните села и че има вземане-даване с някакъв френски войник. „L’e brava la Francesca, se l’e brava“70, подмятаха със съучастнически усмивки и на Роберто възлюблената се стори още по-желана, доколкото още веднъж възвеличена от волнодумните намеци.
Няколко вечери след това, минавайки покрай една къща, я съгледа в тъмна стая на приземния етаж. Беше седнала до прозореца, за да улови ветреца, който едва-едва смекчаваше монфератската задуха, осветена от невидима отвън лампа, поставена край перваза. Отначало не я позна, защото прелестните коси бяха завити около главата, само две кичурчета висяха над ушите. Виждаше се леко склоненото лице, един-едничък най-чист овал, оросен от няколко капчици пот, сякаш единственият истински светилник в този полумрак.
Шиеше на ниска масичка, над която бе свела съсредоточен поглед, така че не забеляза младежа, който се бе отдръпнал да я дебне отстрани, притаен до стената. С блъсващо се в гърдите му сърце Роберто виждаше устните й, засенчени от рус мъх. По някое време тя бе вдигнала ръка, още по-сияйна от лицето, за да поднесе към устата си тъмния конец: бе го провряла между червените си устни, откривайки бели зъби, и го бе прекъснала отведнъж, с движение на благороден звяр, усмихвайки се радостно на незлобивата си жестокост.
Роберто можеше да чака цялата нощ, едва дишайки от боязън да не бъде открит и от жарта, която го вледеняваше. Малко по-късно обаче Момичето угаси светилника и видението се разсея.
Беше минавал по тази улица в дните подир това, без повече да я зърне, освен веднъж само, но не беше сигурен, защото тя — ако беше тя — седеше с наведена глава, с разголена розова шия и водопад от коси покриваше лицето й. Една матрона стоеше зад гърба й и плаваше из тези лъвски вълни с гребен като на овчарка, като току го оставяше, за да улови с пръсти някоя побягнала гадинка, която пукваше с уверен жест между ноктите си.
Роберто не беше чужд на ритуалите на пощенето, но сега за първи път откриваше тяхната прелест и си представяше, че може да потопи ръце сред тези талази от коприна, да притисне пръсти о този тил, да целува тези бразди, да разгроми той сам тези стада мирмидонци, които ги тъпчеха.
Приближаването на народ, който гълчеше по улицата, го принуди да се отдръпне от чародейството; и това бяха последните любовни видения, които този прозорец му бе отредил.
Други следобеди и други вечери зърна пак матроната и едно друго момиче, не и нея. Заключи, че това не беше нейната къща, а на някоя сродница, у която бе отишла само да помогне нещо. А къде беше тя, в течение на дълги дни така и не узна.
Тъй като любовната нега е питие, което добива по-голяма сила, когато се прелее в ушите на приятел, докато преброждаше безплодно Казале и линееше в своето дирене, Роберто не бе успял да скрие състоянието си от Сен-Савен. Бе го споделил от суета, защото всеки влюбен се кичи с красотата на любимата — а в тази красота е, както се полага, положителен.
— Е, добре, обичайте — бе отвърнал небрежно Сен-Савен. — Не е нещо ново. Изглежда, че човеците намират наслада в това за разлика от животните.
— Животните не обичат ли?
— Не, простите машини не обичат. Какво правят колелата на една кола по някой склон? Търкалят се към ниското. Машината е тежест, тежестта тегли и зависи от сляпата нужда, която я тласка надолу. Така е и с животното: то тегли към съвкуплението и не се смирява, докато не го получи.
69
70