— Но не ми ли казахте вчера, че и хората са машини?
— Да, но човешката машина е по-сложна от минералната машина, от животинската също, и намира удоволствие в колебливото движение.
— И тогава?
— Тогава вие обичате и следователно желаете и не желаете. Любовта прави човека враг на самия себе си. Боите се, че постигането на целта ще ви разочарова. Наслаждавате се in limine71, както казват теолозите, вкусвате отлагането.
— Не е вярно, аз… аз я искам веднага!
— Ако беше така, бихте били още и само един селянин. Но вие притежавате изтънченост. Ако я искахте, щяхте вече да сте я взели — и щяхте да бъдете скот. Не, вие искате вашето желание да се разпали, а междувременно да се разпали и нейното. Ако нейното се разпалеше до такава степен, та да я накара да ви се отдаде веднага, вероятно не бихте я искали повече. Любовта процъфтява в очакването. Очакването пристъпва ли пристъпва из просторните поля на Времето към Случая.
— Но какво да правя през това време?
— Ухажвайте я.
— Но… тя не знае още нищо, и трябва да ви призная, че ми е трудно да я приближа…
— Напишете й писмо и й изкажете вашата любов.
— Та аз никога не съм писал любовни писма! Дори, срамувам се да го кажа, но никога не съм писал писма.
— Когато природата ни изменя, да се обърнем към изкуството. Ще ви го продиктувам аз. Един благородник често се забавлява да съчинява писма за дама, която никога не е виждал, и аз не оставам по-назад. Тъй като не обичам, умея да говоря за любов по-добре от вас, когото любовта прави ням.
— Но аз мисля, че всеки човек обича по различен начин… Би било нещо подправено.
— Ако й разкриехте вашата любов с гласа на искреността, бихте изглеждали недодялано.
— Но бих й казал истината…
— Истината е девойче колкото хубаво, толкова и свенливо и затова трябва винаги да бъде загръщана с наметало.
— Но аз искам да й изкажа моята любов, а не тази, вие бихте описали!
— Е, добре, за да ви вярват, преструвайте се. Няма съвършенство без блясъка на машинацията.
— Но тя ще разбере, че в писмото не се говори за нея.
— Не се бойте. Ще повярва, че онова, което ви продиктувам, е било съчинено по нейна мярка. Хайде, сядайте и пишете. Почакайте само да намеря вдъхновение.
Сен-Савен кръжеше из стаята, казва Роберто, като да имитираше полета на пчела, която се връща към кошера си. Почти танцуваше, а очите му блуждаеха, сякаш трябваше да прочете във въздуха още несъществуващото послание. После започна.
— Синьора…
— Синьора ли?
— А как бихте й казали? Може би: ей ти, малка казалска уличнице?
— Puta de los franceses — не можа да се сдържи да не прошепне Роберто, ужасен, че Сен-Савен на шега се бе доближил толкова ако не до истината, то поне до одумките.
— Какво казахте?
— Нищо. Добре. Синьора. И после?
— Синьора, в дивния строй на Вселената е било писано още от рождествения ден на Сътворението, че някога ще ви срещна и обикна. Но от първия ред на това писмо чувствам вече как душата ми тъй избликва, че ще се е откъснала от устните и от перото ми, преди да съм завършил.
— … завършил. Но не зная дали ще бъде разбираемо за…
— Истината е толкова по-желана, колкото е осеяна с трудности, и повече ценим откровението, което ни е струвало много. Да извисим дори тона. Да кажем тогава… Синьора…
— Пак ли?
— Да. Синьора, за дама, красива като Алсидиана, е била без съмнение потребна, както за тази Героиня, непристъпна обител. Мисля, че по магия вие сте била пренесена другаде и ваше владение е станал един втори Плаващ Остров, който вятърът на моите въздишки отдалечава, колкото повече се опитвам да го приближа, владение от Антиподите, земя, до която ледовете не позволяват достъп. Виждам, че сте смутен, Ла Грив: още ли ви се струва посредствено?
— Не, работата е, че… аз бих казал обратното.
— Не се бойте — успокои го Сен-Савен, който го бе разбрал иначе, — няма да липсват контрапунктове от антитези. Да продължим. Може би вашите прелести ви дават право да останете далечна, както на Боговете подобава. Но нима не знаете, че Боговете приемат благосклонно поне уханията на тамяна, който им кадим тук долу? Затова не отхвърляйте моето обожание: ако вие притежавате във висша степен красотата и блясъка, бихте ми наложили неблагочестие със забраната да обожавам във ваше лице два от най-великите божествени атрибути… Така по-добре ли звучи?
Тук вече Роберто си мислеше, че сега единственият проблем е дали Новарезе умее да чете. Преодолееше ли се този бастион, каквото и да прочетеше, то щеше положително да я опияни, след като той се опияняваше, пишейки.