— Добри ми приятелю, Спинола е на смъртно легло. Поканен сте на празненствата, които устройваме за неговата кончина.
— Идната седмица ще съм умрял и аз…
— Не е вярно, щях да разпозная лицето на един смъртник. Но бих постъпил зле, ако ви откъснех от мисълта за смъртта. Дори възползвайте се от болестта, за да направите това хубаво упражнение.
— Господин Дьо Сен-Савен, говорите като духовник.
— Ни най-малко. Аз не ви казвам да се подготвите за другия живот, а да използвате добре този едничък живот, който ви е даден, за да посрещнете, когато дойде, едничката смърт, която някога ще познаете. Необходимо е човек първо да размишлява, и то многократно, върху изкуството на умирането, за да съумее после да го направи добре един-единствен път.
Искаше да стане, а отец Емануеле го възпираше, защото мислеше, че още не е готов да се върне в грохота на войната. Роберто му загатна, че няма търпение да види някого. Отец Емануеле отсъди, че е глупаво неговото тъй залиняло тяло да се оставя да бъде умъртвявано от мисълта за нечие друго тяло, и се опита да му представи като достоен за презрение женския род:
— Този най-суетен женски свят — му каза, — който някакви модерни Атлантки са понесли на гръб, се върти около Безчестието и има Знаците на Рака и на Козирога за Тропици. Огледалото, което е неговият Първи Двигател74, не е нивга тъй мътно, както когато отразява Звездите на тези лъстиви Очи, станали от излъхването на Парите на изглупелите Любовници Метеори, които вещаят беди на Почтеността.
Роберто не оцени астрономическата алегория, нито разпозна любимата в портрета на светските магьосници. Остана в леглото, но излъхваше още повече Парите на своята влюбеност.
Междувременно господин Дела Салета му донасяше други вести. Казалците се питаха дали не трябва да допуснат французите в Цитаделата: вече бяха проумели, че за да се попречи наистина на врага да влезе в нея, беше нужно силите да се обединят. Но господин Дела Салета даваше да се разбере, че сега повече от всякога, докато градът като че ли беше на път да падне, те, засвидетелствайки сътрудничество, преразглеждаха в сърцето си съюзническия пакт.
— От нас се иска — беше казал — да бъдем чисти като гълъбици с господин Дьо Тоара, но хитри като змии в случай, че неговият крал рече после да продаде Казале. Трябва да се бием, така че ако Казале се спаси, да бъде и по наша заслуга; но без да прекаляваме, та ако падне, вината да е само на французите.
И беше добавил за поука на Роберто:
— Благоразумният не бива да слага всичките яйца в една кошница.
— Но французите казват, че сте търгаши: никой не забелязва, когато се биете, а всички виждат, че продавате с лихва!
— За да живееш много, е добре да струваш малко. Пукнатият съд е този, който не се строшава никога съвсем и чак додява с прекомерната си трайност.
Една сутрин в началото на септември върху Казале се изля освободителен порой. Здрави и оздравяващи наизлязоха навън да се къпят на дъжда, който трябваше да отмие всяка следа от заразата. Беше по-скоро начин да повдигнат духа си, отколкото изцерение, и болестта продължи да върлува и след бурята. Единствените утешителни вести се отнасяха до работата, която чумата вършеше не по-зле и във вражеския лагер.
Вече в състояние да се държи на крака, Роберто се впусна вън от манастира и по някое време видя на прага на една къща, белязана със зеления кръст, който я обявяваше за място на зараза, Ана-Мария, или Франческа Новарезе. Беше изпита като фигура от Танца на Смъртта. От сняг и малина, каквато беше, се бе докарала до една само жълтевина, макар и не безпаметна в изстрадалите черти за някогашните й хубости. Роберто си спомни едно изречение на Сен-Савен: „Нима продължавате коленопреклоненията си, след като старостта превърне това тяло в сянка, призвана да ви напомня вече за приближаващата смърт?“
Момичето плачеше на рамото на един капуцин като да беше загубило скъп човек, може би своя французин. Капуцинът, с лице по-сиво и от брадата му, го подкрепяше, сочейки с костелив пръст към небето, сякаш да каже: „Един ден, там горе…“
Любовта става нещо душевно само когато тялото желае и желанието е угнетено. Ако тялото е окаяно и неспособно да желае, душевното отлита. Роберто откри, че е тъй слаб, та чак неспособен да люби. Exit75 Ана-Мария (Франческа) Новарезе.
Върна се в манастира и легна пак, решен да умре наистина: премного страдаше, че вече не страда. Отец Емануеле го подканяше да подиша чист въздух. Но известията, които му носеха отвън, не го насърчаваха да живее. Освен чумата вече имаше и глад, дори нещо по-лошо, стръвен лов за храна, която казалците още укриваха и не скланяха да дадат на съюзниците. Роберто каза, че щом не може да умре от чума, иска да умре от глад.
74
Огледалото, което е неговият Първи Двигател — което движи този свят: освен осемте небесни сфери (за Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс, Юпитер, Сатурн и неподвижните звезди) била разглеждана и девета сфера, която не съдържала звезди, а играела ролята на
75