Най-сетне отец Емануеле се наложи и го изгони навън. Докато свиваше зад ъгъла, Роберто се натъкна на група испански офицери. Понечи да побегне, а те го поздравиха церемониално. Разбра, че след като бяха взривили не един и два бастиона, враговете се бяха настанили вече и в разни точки на селището, поради което можеше да се каже, че не полето обсаждаше Казале, а Казале обсаждаше своята крепост.
В дъното на улицата срещна Сен-Савен.
— Драги Ла Грив — каза му той, — разболяхте се като французин, а оздравявате като испанец. Тази част от града е вече във вражески ръце.
— И ние можем да минаваме?
— Не знаете ли, че се подписа примирие? А и испанците искат крепостта, не нас. Във френската част виното не достига, а казалците го вадят от избите си като да е кръв Господня. Не можете да попречите на добрите французи да посещават някои пивници от тази страна, където кръчмарите вече внасят отлично вино от околността. И испанците ни посрещат на широка нога. Само че сме длъжни да спазваме благоприличието: ако искаме да си устройваме сбивания, трябва да го правим у дома си със сънародници, а отсам следва да се държим вежливо, както подобава между врагове. Така че признавам, испанската част не е толкова забавна, колкото френската, поне за нас. Но присъединете се към нашата компания. Тази вечер се каним да направим серенада на една дама, която кри от нас прелестите си до онзи ден, когато я видях за миг на прозореца.
Така онази вечер Роберто срещна отново пет познати лица от двора на Тоара. Не липсваше дори абатът, който за случая се беше нагиздил с ширити и дантели и с атлазен портупей.
— Да ни прости Господ — казваше с вятърничаво лицемерие, — но е потребно все пак да ободряваме духа си, ако искаме още да изпълняваме дълга си…
Къщата беше на един площад във вече испанската част, но испанците по това време трябва да бяха все по кръчмите. В правоъгълника небе, очертан от ниските покриви и короните на дърветата, които обрамчваха площада, се извисяваше ведра, едва-едва сипаничава луна и се отразяваше във водата на фонтан, който ромонеше в средата на този вглъбен квадрат.
— О, най-нежна Диана — каза Сен-Савен, — как ли трябва да са сега тихи и умиротворени твоите градове и твоите села, които не знаят що е война, защото селенитите живеят в едно свое природно щастие, непознали греха…
— Не богохулствайте, господин Дьо Сен-Савен — прекъсна го абатът, — защото и да беше луната обитаема, както избълнува в оня си неотдавнашен роман господин Дьо Мулине76 и както Писанията не ни учат, то най-злочести биха били нейните жители, които не са познали Въплъщението.
— И най-жесток би бил Господ Бог да ги лиши от такова откровение — отвърна Сен-Савен.
— Не се опитвайте да прониквате в Божиите тайни. Бог не е дал проповедта на своя Син и на индианците от Америките, но в добротата си изпраща сега мисионерите да им занесат светлината.
— Защо тогава господин папата не проводи мисионери и на луната? Нима селенитите не са чада Божии?
— Не говорете глупости!
— Отминавам това, че ме нарекохте глупак, господин абате, но знайте, че под тази глупост се крие тайна, която господин папата положително не иска да разбули. Ако мисионерите откриеха жители на луната и ги видеха да гледат към други светове, до които техният взор стига, а нашият не, биха ги видели да се питат дали и в онези светове не живеят други същества, подобни на нас. И би трябвало да си зададат въпроса дали и неподвижните звезди77 не са пак слънца, заобиколени от техните луни и от другите техни планети, и дали жителите на онези планети не виждат и те други, незнайни за нас звезди, които биха били също такива слънца със също такива планети, и така нататък до безкрай…
— Бог ни е направил неспособни да проумеем безкрая, така че, човешки род, задоволи се с quia78.
— Серенадата, серенадата — шушукаха другите. — Ето го прозореца.
А прозорецът се откриваше облъхнат от розова светлина, която струеше от вътрешността на въображаем алков. Но двамината спорещи вече се бяха разгорещили.
— И добавете — упорстваше подигравателно Сен-Савен, — че ако светът беше краен и заобиколен от Нищото, би бил краен и Бог: щом като е негова длъжност, както вие казвате, да е на небето и на земята и на всяко място, не би могъл да е там, където няма нищо. Нищото е не-място. Или пък, за да разпростре света, би трябвало да разпростре самия себе си, раждайки се за пръв път там, където преди не го е имало, което пък противоречи на претенцията му за вечност.
76
Никола Мулине дю Парк (поч. преди 1625) — френски адвокат, автор на няколко романа. — Б.пр.
78