— Какво ще направи Бог с теб, грешнико! — викна абатът, отбивайки с мъка една ответна атака със захват.
— Може би Христос се е въплътил само веднъж? Значи първородният грях е бивал един-единствен път на тази земя? Каква несправедливост! Или за другите, лишени от Въплъщението, или за нас, защото в такъв случай във всички останали светове хората биха били съвършени като нашите прародители преди греха и биха се наслаждавали на едно природно щастие без бремето на кръста. Или пък безброй Адамовци са извършвали безброй пъти първото прегрешение, изкушавани от безброй Еви с безброй ябълки, и Христос е бил принуден да се въплъщава, да проповядва и да страда на Голгота безброй пъти, и може би го прави още, и ако световете са безкрайни, безкрайна ще е и задачата му. Ако е безкрайна задачата му, безкрайни са и формите на неговото страдание: ако отвъд Галактиката съществува земя, където хората имат по шест ръце, както у нас в Terra Incognita, Синът Божи няма да е бил прикован на кръст, а на разпятие с формата на звезда — което ми се струва достойно за автор на комедии.
— Стига, ще сложа край аз на вашата комедия! — изрева абатът вън от себе си и се нахвърли върху Сен-Савен, сипейки последните си удари.
Сен-Савен ги удържа с няколко добри отбива, после всичко се разви в миг. Докато абатът беше още с вдигната шпага след взета защита, понечи сякаш в подновена атака да нанесе мушкане с превод и се престори, че пада напред. Абатът се дръпна встрани, надявайки се да го прониже при падането. Но Сен-Савен, който не беше изгубил контрола над краката си, вече се бе стрелнал като мълния, оттласквайки се с опряната на земята лява ръка, а дясната бе плъзнал нагоре: беше Ударът на Чайката. Върхът на шпагата беляза лицето на абата от основата на носа до устната, разсичайки левия му мустак.
Абатът псуваше, както никой епикуреец не би дръзнал никога, докато Сен-Савен заставаше в положение за по-здрав, а околните аплодираха майсторския удар.
Тъкмо в този момент обаче от дъното на площада се зададе испански патрул, може би привлечен от шумовете. Французите инстинктивно посегнаха към шпагите, испанците видяха шестима въоръжени врагове и викнаха „Клопка!“. Един войник вдигна мускета и стреля. Сен-Савен падна, улучен в гърдите. Офицерът забеляза, че четирима души, вместо да се втурнат в битка, притичваха край падналия, хвърляйки оръдията, погледна абата с окървавеното лице, разбра, че е смутил дуел, даде заповед на своите и патрулът изчезна.
Роберто се наведе над клетия си приятел.
— Видяхте ли — отрони с мъка Сен-Савен, — видяхте ли, Ла Грив, моя удар? Размишлявайте над него и се упражнявайте. Не искам тайната да умре с мен…
— Сен-Савен, приятелю — плачеше Роберто, — не бива да умирате толкова глупаво!
— Глупаво ли? Сразих един глупак и умирам на бойното поле, и то от вражески куршум. В живота си избрах мъдра мярка… Да говориш винаги сериозно — това причинява досада. Да присмехулничиш винаги — презрение. Да философстваш винаги — тъга. Да се шегуваш винаги — смущение. Играл съм всички роли, според времето и случая, а понякога съм бивал и дворцовият луд. Но тази вечер, ако разкажете добре историята, няма да е било комедия, а една хубава трагедия. Не се нажалявайте, че умирам, Роберто — и за първи път го наричаше по име, — une heure après la mort, notre ame évanouie, sera ce qu’elle estoit une heure avant la vie…80 Хубави стихове, нали?
Издъхна. Вземайки решение за една благородна лъжа, на което се съгласи и абатът, казаха навред, че Сен-Савен е паднал в сблъсък с ландскнехти, които се приближавали към крепостта. Тоара и всички офицери го оплакаха като храбрец. Абатът разказа, че в сблъсъка бил ранен и той, и се приготви да получи църковен бенефиций при завръщането си в Париж.
За кратко време Роберто бе изгубил баща си, любимата, здравето, приятеля си и може би войната.
Не му се удаде да срещне утеха у отец Емануеле, твърде зает със своите тайни сборища. Пое отново службата при господин Дьо Тоара, сетно близко лице, и под неговите заповеди стана свидетел на последните събития.
На 13 септември в крепостта дойдоха пратеници на краля на Франция, на Савойския херцог и капитан Мадзарини. Помощната армия също водеше преговори с испанците. Като не последна чудатост на тази обсада французите искаха примирие, за да могат да пристигнат навреме да спасят града; испанците им го даваха, защото и техният лагер, опустошен от чумата, беше в криза, дезертьорствата зачестяваха, а Спинола вече едвам удържаше душата си със зъби. Тоара се озова в положение новодошлите да му налагат условията на спогодбата, които му позволяваха да продължи да отбранява Казале, когато Казале беше вече превзето: французите щяха да се настанят в Цитаделата, оставяйки града и самата крепост на испанците, поне до 15 октомври. Ако до тази дата помощната армия не пристигнеше, французите щяха да си отидат и оттам, окончателно победени. В противен случай испанците щяха да върнат града и крепостта.
80