По някое време се чу да се стреля, може би двата авангарда влизаха в сблъсък; Тоара разпореди излаз, за да въвлече на два фронта хората на Негово Католическо Величество. Дружините се гласяха да излязат вън от стените, когато от бастионите Роберто видя един черен конник, който, без да обръща внимание на първите куршуми, препускаше по средата между двете войски, току по огневата линия, размахвайки някаква хартия и викайки — така после разказаха близкостоящите — „Мир, мир!“
Беше капитан Мадзарини. При последните си странствания между единия и другия бряг беше убедил испанците да приемат споразуменията от Регенсбург. Войната беше свършила. Казале оставаше на Невер, французи и испанци се задължаваха да го напуснат. Редиците вече се разпръсваха, когато Роберто скочи на верния Панюфли и препусна към мястото на неосъществения сблъсък. Видя благородници в позлатени доспехи, увлечени в изтънчени поклони, комплименти, танцови стъпки, докато се подготвяха импровизирани масички, за да се скрепят с печати договореностите.
На следващия ден започнаха да отпътуват — първо испанците, после французите, но с някои обърквания, случайни срещи, размени на дарове, обяснения в приятелство, — докато в града се разлагаха на слънцето труповете на чумавите, хълцаха вдовиците, някои буржоа се озоваваха забогатели и със звонки монети, и с френската болест, без впрочем да бяха лягали с другиго освен със собствените си съпруги.
Роберто се опита да открие своите селяни, но от армията на Ла Грива нямаше вече и следа. Някои сигурно бяха измрели от чума, другите се бяха пръснали. Роберто си помисли, че са се върнали у дома и от тях може би майка му беше научила вече за смъртта на съпруга си. Запита се дали не беше негов дълг да е до нея в този момент, но вече не разбираше кой е неговият дълг.
Трудно е да се каже дали бяха разтърсили повече вярата му безкрайно малките и безкрайно големите светове, в една пустота без Бог и без правило, където Сен-Савен му бе дал да надникне, уроците по благоразумие на Салета и Саласар или изкуството на Хероическите Деяния, което отец Емануеле му оставяше като едничка мъдрост.
От начина, по който възкресява това на Дафна, съдя, че в Казале, докато е губел и баща си, и себе си в една война с твърде много значения и без никакво значение, Роберто се е научил да вижда всемира като несигурна канава от енигми, зад която не стои вече Автор; или, ако го има, изглежда изгубен в преправянето на самия себе си от премного перспективи.
Ако там беше доловил един свят вече без център, съставен само от периметри, тук се чувстваше наистина в най-крайната и най-изгубената от перифериите; защото ако център имаше, беше пред него, и той бе неговият неподвижен спътник.
15.
Часовници (някои е махало)81
Мисля, че затова от поне сто страници говоря за толкова премеждия, предшествали изхвърлянето му на Дафна, а на Дафна не правя да се случи нищо. Ако дните на борда на един необитаем кораб са празни, то не мога да бъда винен аз, тъй като още не е речено дали тази история си струва труда да бъде пренаписана, нито Роберто. Него най-много бихме могли да укорим, че е употребил цял ден (от едно на друго сме едва на трийсетина часа, откакто бе установил, че са му откраднали яйцата), за да пропъди мисълта за единственото нещо, способно да услади престоя му. Както щеше да му стане ясно съвсем скоро, беше излишно да смята Дафна за толкова безобидна. На този флейт обикаляше — или дебнеше в засада — някой или нещо, което не беше само той. И на кораба беше немислима обсадата в чист вид. Врагът беше у дома.
Трябва да го е заподозрял още в нощта на картографското си съвкупление. Съвземайки се, бе изпитал жажда, каната беше празна и бе отишъл да потърси буре с вода. Онези, които беше наредил да събират дъждовната вода, бяха тежки, но имаше и по-малки в склада. Слезе, взе първото, което му попадна подръка — разсъждавайки по-късно, стигна до увереността, че е било прекалено подръка — и като се върна в стаичката, го сложи на масата и се залепи на канелката.
Не беше вода — кашляйки, осъзна, че буренцето съдържаше ракия. Не можеше да определи каква, но като добър селянин можеше да каже, че не беше винена. Житието не му се стори неприятно и той се поувлече, внезапно развеселен. Не му дойде наум, че ако буренцата в килера бяха все от тоя вид, би следвало да се разтревожи за запасите си от чиста вода. Не се запита и как така втората вечер бе наточил от първото буренце от провизиите и го бе намерил пълно със сладка вода. Едва по-късно стигна до убеждението, че Някой беше заложил — после — коварния дар така, че той да грабне него най-напред. Някой, който искаше да го доведе до упоение, за да го държи в своя власт. Но ако планът беше такъв, Роберто му откликна с преголямо въодушевление. Не мисля, че е изпил кой знае колко, ала за такъв катехумен като него и няколко чашки бяха даже в повече.
81