Гърмът от небето дойде после, както пише Роберто, когато, изплувайки от кошмара, се предаде пред необходимостта да намери причината му. Ако часовниците вървяха, някой трябва да ги беше задвижил: въпреки че ходът им беше замислен да трае дълго, ако бяха курдисани преди неговото идване, щеше вече да ги е чул, когато беше минавал покрай вратата.
Да се отнасяше за един-единствен механизъм, можеше да сметне, че е бил нагласен да заработи и е трябвало само някой да му даде начален тласък; тласъкът можеше да е дошъл от някое полюшване на кораба или някоя морска птица, влязла през отвора и кацнала на този лост или на онази манивела, пораждайки поредица механични действия. Не залюлява ли понякога силният вятър камбаните, не е ли бивало да отскачат назад мандала, които не са били бутнати напред до края на техния ход?
Но никоя птица не може да задвижи само с един тласък десетки часовници. Не. Дали беше съществувал Феранте или не, беше едно, но Натрапник на кораба имаше.
Той беше влязъл в това скривалище и беше задействал неговите механизми. По каква причина го бе направил, беше първият въпрос, но по-малко настойчивият. Вторият беше къде се бе спотаил.
Трябваше значи да се слезе в трюма: Роберто си казваше, че повече не може да избягва да го стори, но както си повтаряше твърдото си намерение, така отлагаше изпълнението му. Разбра, че не е съвсем на себе си, качи се на палубата да намокри главата си с дъждовна вода и с поизбистрен ум седна да разсъждава над самоличността на Натрапника.
Не можеше да е някой дивак, дошъл от Острова, нито пък оцелял моряк, който би направил всичко (би го нападнал посред бял ден, би се опитал да го убие нощя, би молил за милост), само не и да храни пилета и навива механизми. На Дафна значи се криеше човек мирен и книжовен, може би обитателят на каютата с картите. Тогава — щом го имаше и го имаше преди него — беше Натрапник в Правото си. Хубавата антитеза обаче не уталожваше ядната тревога на Роберто.
Ако Натрапникът беше в Правото си, защо се криеше? От страх пред кривия Роберто? И щом се криеше, защо правеше явно присъствието си, устройвайки часовия концерт? Дали не беше човек с извратен ум, който се боеше от него и неспособен да се изправи насреща му, искаше да го погуби, като го докара до лудост? Но защо го правеше? Та нали, също толкова корабокрушенец на този ръкотворен остров, можеше да извлече само полза от съюзничеството на един другар по злочестие? Може би, каза си по-нататък Роберто, Дафна криеше още тайни, които Онзи не искаше да разбули пред никого.
Злато значи, и диаманти, и всичките богатства на Terra Incognita или на Соломоновите острови, за които му беше говорил Колбер…
Тъкмо при споменаването на Соломоновите острови Роберто бе осенен сякаш от прозрение. Ами да, часовниците! Какво правеха толкова часовници на кораб, плаващ из морета, където утринта и вечерта се определят от хода на слънцето, а друго не е потребно да се знае? Натрапникът беше дошъл чак на този далечен паралел, за да търси и той, както доктор Бърд, el Punto Fijo82!
Положително беше така. По някакво невъобразимо стечение Роберто, който беше потеглил от Холандия, за да следи като шпионин на кардинала тайните маневри на един англичанин, плаващ почти нелегално на холандски кораб, за да търси el Punto fijo, се озоваваше сега на кораба (холандски) на Друг, кой знае от коя страна, погълнат от преследването на същата тайна.
16.
Слово за Симпатиковия Прах83
Как се беше забъркал в тази каша?
Роберто открива твърде малко за годините, изтекли между завръщането му в Ла Грива и влизането му в парижкото общество. От пръснати тук-там следи става ясно, че е останал да помага на майка си до прага на своите двайсет години, в неохотни препирни с управителите за сеитби и жътви. Веднага щом майка му последвала съпруга си в гроба, Роберто открил, че е вече чужд на този свят. Тогава и трябва да е поверил владението на някой роднина, осигурявайки си солидна рента, и да е тръгнал да обикаля света.
Поддържал е още кореспонденция с някой познат от Казале и той го е подтикнал да разшири познанията си. Не зная как се е озовал в Екс-ан-Прованс, но очевидно е бил там, след като си спомня с признателност за двете години, прекарани у някакъв местен благородник, сведущ във всякоя наука, с библиотека, богата не само на книги, а и на предмети на изкуството, древни паметници и препарирани животни. Тъкмо у домакина си от Екс ще да се е запознал и с онзи свой учител, когото споменава всякога с предана почит като Каноника от Дин, а някой път като le doux pretre84. С негови именно препоръчителни писма на неуточнена дата стъпил най-сетне в Париж.
83