Тук влязъл веднага във връзка с приятелите на Каноника и бил допуснат в едно от най-изтъкнатите места в града. Споменава често някакво студио на братя Дюпюи и си го спомня като място, където всеки следобед неговият ум се отварял все повече в тоя досег с учени мъже. Но намирам по някоя дума и за други кабинети, които е посещавал по онова време, богати на колекции от медали, ножове от Турция, ахатови камъни, математически рядкости, раковини от Индиите…
На кой кръстопът се е въртял през щастливия април (или може би май) на годините си, ни казват честите цитати из напътствия, които на нас ни изглеждат несъзвучни. Прекарвал дните си да се учи от Каноника как може човек да си въобрази един свят, изграден от атоми, в съгласие с учението на Епикур, и при все това пожелан и управляван от Божието провидение; но, теглен от същата любов към Епикур, посвещавал вечерите на приятели, които наричали себе си епикурейци и умеели да редуват дискусиите върху вечността на света с посещенията при красиви и недотам добродетелни дами.
Споменава често група другари безгрижни, ала не и невежи на двайсет години в онова, което мнозина биха се гордели да знаят на петдесет — Линиер, Шапел, Дасуси, мъдрец и поет, който обикалял с лютня през рамо, Поклен, който превеждал Лукреций, но мечтаел да стане автор на бурлески, Ерколе Савиниано, който се бил сражавал храбро при обсадата на Арас, съчинявал обяснения в любов за въображаеми любовници, демонстрирал гальовна интимност с млади благородници и се хвалел, че си е спечелил от тях италианската болест; в същото време обаче вземал на подбив свой другар по разпътство „qui se plasoit a l’amour des masles“85 и обяснявал насмешливо, че трябвало да му се прости поради неговата стеснителност, която все го карала да се крие зад гърбовете на приятелите си.
Чувствайки се приет в общество на силни духове, Роберто ставал ако не мъж сведущ, то презрител на невежеството, което уличавал както у благородниците при двора, така и у някои забогатели буржоа, които държали на явен показ празни кутии, подвързани с левантински марокен, с имената на най-добрите автори, отпечатани със златни букви на гърба.
Накратко, влязъл в кръга на онези honnêtes gens86, които макар да произхождали не от noblesse de sang, а от noblesse de robe87, съставлявали солта на този свят. Но бил млад, жадуващ нови преживявания, и въпреки ерудитските си другарства и либертинските си набези не останал безчувствен към чара на благородничеството.
Колко дълго се бе прехласвал отвън, разхождайки се вечер по улица Сен-Тома-дю-Лувр, по двореца Рамбуйе с неговата красива фасада, модулирана от корнизи, фризове, архитрави и пиластри в една игра на червени тухли, бял камък и тъмни шисти!
Гледаше грейналите прозорци, виждаше гостите да влизат, представяше си вече прославената красота на вътрешната градина, рисуваше във въображението си залите на този малък двор, който цял Париж величаеше, учреден от една жена с вкус — за нея бе лишен от изисканост другият двор, подвластен на каприза на един крал, неспособен да оцени изяществата на духа.
Най-сетне Роберто се бе догадил, че като италианец би се ползвал все пак с известно благоразположение в дома на дама, родена от майка римлянка, с потекло по-древно от самия Рим, възлизащо до някогашен род от Алба Лонга88. Неслучайно петнайсетина години преди това като почетен гост в този дом кавалерът Марино89 бе показал на французите пътищата на новата поезия, предопределена да затъмни изкуството на древните.
Бе сполучил да му се отворят вратите на този храм на елегантността и интелекта, на благородници и précieuses90 (както тогава се казваше), знаещи без педантизъм, галантни без волнодумие, весели без вулгарност, пуристи без комичност. Роберто се чувстваше свободно в тази среда: струваше му се, че му се позволява да диша въздуха на големия град и на двора, без да трябва да се покорява на онези предписания на благоразумието, които му бе втълпявал в Казале господин Де Саласар. От него не се искаше да се нагажда към волята на някой властник, а да отстоява своята различност. Не да лицемери, а да мери ръст — макар и съблюдавайки някои правила на добрия вкус — с люде превишаващи го. Не се искаше да засвидетелства угодничество, а дързост, да изявява дарбите си в учтивия и изискан разговор и да умее да изказва с лекота дълбоки мисли… Не се чувстваше слуга, а участник в дуел, от когото се изискваше едно изцяло умствено безстрашие.
85
86
87
88
Алба Лонга — най-старият град в Лациум, основан според една легенда от Еней, според друга — от неговия син Асканий. Съперник на Рим, градът бил победен и разрушен по време на управлението на римския цар Тул Хостилий през 665 пр.н.е.; повечето от жителите му се преселили в Рим’. — Б.пр.
89
90