Възпитаваше се да избягва предвзетостта, да си служи във всяко нещо с ловкостта да скрива похвата и усилието, така че всичко, което правеше или казваше, да изглежда като спонтанен дар; стремеше се да стане майстор в онова, което в Италия наричаха небрежна естественост, а в Испания — despejo91.
Свикнал с ухаещите на лавандула простори на Ла Грива, сега, влизайки в двореца на Артенис, Роберто се движеше сред салони, из които винаги се носеше ароматът на безброй цветници, като да беше все пролет. Малкото аристократични домове, които беше виждал, се състояха от стаи, принесени в жертва на централно стълбище; у Артенис на стълбите бе отреден един ъгъл в дъното на вътрешния двор, та да може всичко останало да бъде низ от зали и салони, с високи врати и прозорци, разположени едни срещу други; стаите не бяха все тягостно червени или с цвят на щавена кожа, а в различни багри, и la Chambre Bleue92 на Домакинята беше със стени, покрити с тъкани в този цвят, гарнирани със злато и сребро.
Артенис приемаше приятели, полегнала в стаята си, между паравани и дебели тапицерии, за да предпазва гостите си от студа: самата тя не понасяше нито светлината на слънцето, нито жарта на мангалите. Огънят и дневната светлина сгорещяваха кръвта във вените й и й причиняваха загуба на свяст. Веднъж бяха забравили един мангал под леглото й и бе получила червен вятър. Приличаше на онези цветя, които, за да запазят свежестта си, не искат да са нито все на светлина, нито все на сянка, и градинарите трябва да им устройват специален сезон. Здрачна, Артенис приемаше на легло, с крака, увити в чувал от меча кожа, и се накачулваше с толкова нощни шапчици, та духовито отбелязваше, че оглушавала на Свети Мартин93 и възвръщала слуха си на Великден.
И все пак, макар и вече не млада, тази Домакиня беше самото олицетворение на изяществото, едра и добре сложена, с възхитителни черти на лицето. Невъзможно беше да се опише светлината на нейните очи, която не внушаваше непристойни мисли, а вдъхваше любов, примесена с трепет, пречиствайки сърцата, които бе разпалила.
В онези зали Домакинята ръководеше, без да се натрапва, беседи върху приятелството или върху любовта; но със същата лекота се засягаха въпроси на морала, политиката, философията. Роберто откриваше достойнствата на другия пол в техните най-прелестни проявления, боготвореше отдалеч недостижими принцеси, красивата Мадмоазел Поле с гордата й грива, която всички наричаха „la Lionne“94, и дами, съумели да съчетаят красотата с онзи дух, който стародавните Академии признаваха само на мъжете.
След няколко години в тази школа беше готов да срещне Синьората.
Видя я за първи път една вечер, когато му се яви в тъмни одежди, забулена като целомъдрена Луна, която се крие зад атлаза на облаците. Le bruit95, тази едничка форма, която в парижкото общество служеше за истина, му каза за нея неща противоречиви: че преживявала жестоко вдовство, но не откъм съпруг, а откъм любовник, и парадирала с тази загуба, за да утвърди пълновластието си над изгубеното благо. Някой му бе пошушнал, че криела лицето си, защото била прекрасна египтянка, дошла от Морея96.
Каквато и да беше истината, само при прошумоляването на дрехата й, при лекото преминаване на стъпките й, при тайнствеността на скритото й лице сърцето на Роберто бе нейно. Озаряваше се от тази лъчиста тъма, представяше си я като утриннобяла птица на нощта, тръпнеше пред чудото, по силата на което светлината помръкваше и мракът заискряваше, мастилото ставаше мляко, абаносът — слонова кост. Ониксът просвятваше в косите й, ефирната тъкан, която откриваше, забулвайки, контурите на лицето и тялото й, имаше сребристата чернота на звездите.
Но внезапно, и още същата онази вечер на първата среща, воалът бе паднал за миг от челото й и той бе успял да зърне под този лунен сърп сияйната бездна на очите й. Две любящи сърца, които се поглеждат, казват повече, отколкото биха могли да изрекат за цял ден всички езици във вселената — се бе поласкал Роберто, сигурен, че тя го беше погледнала, и че поглеждайки го, го беше видяла. И когато се бе прибрал у дома, й бе писал.
Синьора,
Огънят, с който ме изгорихте, издъхва тъй тежък дим, че не ще можете да отречете да сте била заслепена от него, криейки се зад почернели пари. Едничко могъществото на Вашия поглед ме накара да изпусна из ръце оръжията на гордостта и ме хвърли в копнеж да поискате живота ми. И колко аз самият спомогнах за победата Ви, аз, който влязох в сражение като оногова, що желае да бъде победен, откривайки за вашия пристъп най-беззащитната част на тялото си, едно сърце, което изплакваше кървави сълзи — доказателство, че вече сте били лишили от вода моя дом, та да го направите плячка на пожара, лумнал от искрата на Вашето при това тъй кратко внимание.
92
96
Морея — (от лат. morea, черница) — име, дадено на Пелопонес от кръстоносците (IV кръстоносен поход, 1202–1204), които основават там княжество, наречено Морея или Ахайа; през XVII в. е турско владение. — Б.пр.