Бе намерил писмото така великолепно вдъхновено от предписанията на аристотеловската машина на отец Емануеле, така пригодно да разкрие на Синьората природата на единственото същество, способно на толкова нежност, че не сметна за необходимо да го подписва. Още не знаеше, че скъпоценните колекционираха любовни писма като панделки и брошки, по-заинтригувани от стилните фигури, отколкото от автора им.
Не получи през следващите седмици и месеци ни помен от отговор. Синьората междувременно се бе разделила отпърво с тъмното облекло, после с воала, и най-сетне му се бе показала в белотата на своята не мавърска кожа, с русите си коси, в триумфа на вече не уклончивите си зеници, прозорци на Аврора.
Но сега, когато можеше свободно да среща погледите й, знаеше, че ги улавя, докато се отправяха другиму; блаженстваше от музиката на думи, които не бяха предназначени за него. Можеше да живее само в нейната светлина, но беше осъден да остане в конуса сянка на друго тяло, което поглъщаше лъчите й.
Една вечер бе изкопчил името й, дочувайки някой да я назовава Лилия; това положително беше нейното скъпоценно име на скъпоценна, и той добре знаеше, че тези имена се даваха на игра: самата маркиза бе наречена Артенис по анаграма на истинското й име, Катерин — но се говореше, че майсторите на тази ars combinatoria, Ракан и Малерб, са изковали още Ерасент и Каренте97. И все пак сметна, че Лилия, а не друго име можеше да бъде дадено на неговата Синьора, наистина лилийна в уханната си белота.
От този миг Синьората бе за него Лилия; на Лилия посвещаваше любовни стихове, които после веднага унищожаваше от страх, че са неравностойна почит: О, най-нежна Лилия,/ едва откъснах цвят и те изгубих!/ Нима не скланяш да те видя пак?/ Аз следвам те, ти бягаш,/ мълвя ти, ти мълчиш… Но не й мълвеше, освен с поглед, изпълнен с крамолна любов, защото колкото повече човек люби, толкова по-склонен е към ожесточение, сещайки тръпки на студен огън, възбуден от болестно здраве, с душа, лека като оловно перо, попарена от свидната горчилка на любов без обич; и продължаваше да пише писма, които изпращаше без подпис на Синьората, и стихове за Лилия, които запазваше ревниво за себе си и препрочиташе всеки ден.
Пишейки (и не изпращайки) Лилия, Лилия, де си? Де да те диря?/ Лилия, блясък небесен,/ дойде в едничък миг/ да поразиш, да отлетиш, умножаваше нейните присъствия. Проследявайки я нощем, когато тя се прибираше у дома с камериерката си (в най-мрачни лесове,/ по най-мрачни пътеки/ пак радост е да следвам, и макар напразно/ на лекото краче убягващите стъпки…), бе открил къде живее. Притайваше се в засада край онзи дом в часа на дневната разходка и тръгваше подире й, щом тя излезеше. След няколко месеца можеше да повтори наизуст деня и часа, в който бе променила прическата си (възпяваше онези скъпи примки за душата, които се виеха по ясното чело като лъстиви змийчета), и си спомняше вълшебния април, когато бе сложила за първи път една пелерина с цвят на жълтуга, която й придаваше игривия летеж на слънчева птичка, докато вървеше в първия пролетен вятър.
Понякога, след като я проследеше като шпионин, се връщаше в лудешки бяг по стъпките си, обикаляше карето и забавяше крачка едва когато да свие зад ъгъла, на който сякаш случайно, щеше да я види отпреде си; тогава я пресрещаше с трепетен поздрав. Тя му се усмихваше дискретно, изненадана от съвпадението, и го даряваше щедро с бегло кимване, както изискваше благоприличието. Той оставаше насред улицата като солен стълб, изпръскан с вода от минаващите карети, сразен от тази любовна битка.
В разстояние на много месеци Роберто бе успял да нагласи цели пет такива победи: терзаеше се над всяка, като да беше първата и последната, и убеждаваше сам себе си, че при тази си честота не ще да бяха плод на случая и че може би не той, а тя бе подучила жребия.
Ромео на изплъзваща се светиня, менлив влюбен, искаше да бъде вятърът, който развяваше косите й, утринната вода, която целуваше тялото й, дрехата, която я галеше нощем, книгата, която тя галеше през деня, ръкавицата, която сгряваше ръката й, огледалото, което можеше да я съзерцава във всяка поза… Веднъж научи, че са й подарили катеричка, и се сънува като любопитно животинче, което под нейните ласки завираше невинна муцунка между девичите гърди, докато с опашка милваше бузата й.
97
Името