Роберто не разбираше дали тя поради разсеяност всеки път му приписваше думите и делата на друг, или го предизвикваше с кокетство.
Онова, което предстоеше да му се случи, щеше да го подтикне да съчетае тези редки епизоди в една много по-смущаваща история.
17.
Жадуваната Наука за Дължините
Беше — най-после една дата, за която да се хванем — вечерта на 2 декември 1642. Излизаха от един театър, където Роберто безмълвно бе играл сред публиката своята любовна роля. На изхода Лилия бе стиснала скритом ръката му, прошепвайки: „Господин Дьо ла Грив, станали сте май стеснителен. Не бяхте такъв онази вечер. Е, значи утре пак, на същата сцена.“
Бе излязъл луд от смущение при тази покана за среща на място, което нямаше как да знае, насърчен да повтори нещо, за което никога не се бе осмелявал. И все пак тя не можеше да го е взела за друг, защото го бе назовала с името му.
О — пише, че си е казал, — днес ручеите текат нагоре към изворите си, бели жребци изкачват кулите на парижката „Света Богородица“, огън се усмихва жарко в леда, щом като все пак се случи Тя да ме покани. Или не, днес кръв блика от камъка, влечуго се сношава с мечка, слънцето е станало черно, защото моята любима ми поднесе потир, от който не ще мога нивга да отпия, след като не зная къде е пирът…
На крачка от щастието тичаше отчаяно към дома, единственото място, където бе сигурен, че тя не е.
Думите на Лилия могат да се изтълкуват и в смисъл съвсем не тъй мистериозен: тя просто му е припомняла неговото отдавнашно слово върху Симпатиковия Прах, подканяла го е да произнесе и друго, в същия онзи салон на Артенис, където вече бе говорил. Оттогава го е виждала в безгласно обожание, а това не е отговаряло на правилата на играта — определена от ненарушим правилник — на съблазняването. Призовавала го е, бихме казали днес, към неговия светски дълг. Е хайде, казвала му е, онази вечер не бяхте стеснителен, изявете се отново на същата сцена, аз чакам този случай. А и друго предизвикателство не бихме могли да очакваме от една скъпоценна.
А Роберто беше разбрал: „Стеснителен сте, и все пак преди няколко вечери не бяхте такъв и ме…“ (допускам, че ревността е възпирала и в същото време е подтиквала Роберто да си въобрази продължението на това изречение). „Значи утре пак, на същата сцена — на същото тайно място.“
Естествено е — след като фантазията му бе поела по най-трънливия път — веднага да си бе помислил за заблуда, за някой, който се бе представил за него и в неговия облик бе получил от Лилия онова, за което той би разменил живота си. Появяваше се значи отново Феранте и всички нишки на миналото му отново се навързваха. Като лукаво alter ego Феранте се бе вмъкнал и в тази история, залагайки на неговите отсъствия, неговите закъснения, неговите прибързани оттегляния, и в подходящия момент бе грабнал наградата за речта на Роберто върху Симпатиковия Прах.
И докато се терзаеше така, чу да се хлопа на вратата. О, надежда, съновидение на будните! Втурна се да отвори, убеден, че ще види Нея на прага: но беше един офицер от гвардията на кардинала с други двама мъже зад него.
— Господин Дьо ла Грив, предполагам — каза той и се представи като капитан Дьо Бар. — Съжалявам за това, което трябва да направя — извини се, — но вие, господине, сте арестуван и ви моля да ми предадете сабята си. Ако благовъзпитано ме последвате, ще се качим като двама добри приятели в каретата, която ни очаква, и няма да имате причини да се срамувате.
Даде да се разбере, че не е запознат с основанията за ареста, и изрази вяра, че се касае за недоразумение. Роберто го последва мълком със същото пожелание, и в края на пътуването, след като с множество извинения бе предаден в ръцете на одремания пазач, се намери в една килия на Бастилията.
Остана там две много студени нощи, посещаван само от няколко плъха (проницателна подготовка за плаването на Амарилида) и от един стражар, който на всеки въпрос отговаряше, че през това място са минали толкова изтъкнати гости, та е престанал да се пита как така са попадали вътре; и че след като от седем години е тук толкова знатен мъж като Басомпиер112, то никак не иде Роберто да се завайка само подир няколко часа.
112
Франсоа дьо Басомпиер (1579–1646) — френски маршал и дипломат, затворен от Ришельо в Бастилията заради връзките му с Гастон Орлеански. През 1642 г. е всъщност от единайсет, а не от седем години в Бастилията (1631–1643), откъдето е освободен едва след смъртта на кардинала. — Б.пр.