Проклинаше се, че замаян от първите любовни трепети, не бе успял да предугади настоящето. Бе се сбогувал с природното си лекомислие, с порочните навици. Претрепваше се от работа, само и само да зърне за миг съпругата и децата си щастливи. Злата участ обаче не го изоставяше и малкото семейство от ден на ден затъваше във все по-голяма нищета. Тръгнаха да обикалят едно по едно градчетата в област Айдън. Сменяше непрекъснато и службата, и селището, ала никъде не успя да се задържи на работа.
Сред тая нищета Кенан бе навършил седем, а Афифе караше петата си година. Убеденият, че не ще успее в нито едно начинание Наил се беше превърнал в черноглед, тъжен, мрачен човек. За да удави мъката си, подхвана пиенето наново, все повече и повече подкопаваше не само морала си, но и здравето.
И тъкмо по него време, най-неочаквано, положението на семейството се подобри. Наил взе да припечелва повечко, изглеждаше по-жизнен, но и по-раздразнителен.
Само че благополучието им не трая дълго. Една нощ в дома им нахълтаха жандармеристи и без да изтъкват каквото и да било основание, го отведоха.
На следващия ден съобщиха на Мелек ханъм, че съпругът й е обвинен повторно. Този път не се оказа клевета; оказа се обикновена, дръзка кражба.
Наил си го признаваше откровено, почти равнодушно: „Невъзможно беше да се живее по друг начин… Семейството ми щеше да умре от глад…“ — повтаряше той.
Въпреки признанията му съдебният процес се проточи с месеци. Мелек ханъм остана на улицата с две деца на ръце. Месеци наред се сблъскваше лице в лице с най-непоносимата мизерия.
В затвора Наил просто пощуря от мъка, от безнадеждност; когато жена му и децата му идваха на свиждане в затвора, само плачеше.
По настояване на Наил Мелек ханъм написа писмо на братята си, умоляваше ги да пожалят не нея, а дребните й дечица.
Сега обаче и тяхното положение не бе вече като предишното — средните й братя Неджип и Месут се били провалили с участието си в някаква търговска сделка. Най-малкият й брат Хилми разпродал каквото имал и зачезнал в Истанбул.
В противовес на цялата фамилия и на нейното объркано състояние, Саиб бей се издигаше, ставаше все по-заможен човек.
Саиб бей не бе отговорил на Мелек, а бе написал писмо на Наил: „Ако в цялата тази работа има вина и грях, то те са във вас. Готови сме да приемем нашата сестра в бащиното й огнище. При условие да ни предоставите официален и според Шериата7 документ за развод, удостоверяващ, че тя не стои в никакви взаимоотношения с вас.“
Най-старият и най-горчив спомен на Кенан бе свързан с деня, когато се раздели с баща си. Мрачно, дъждовно утро. Мелек ханъм, заедно с децата, бе отишла в затвора, за да се види за последно със съпруга си. Когато и да притвореше очи, пред Кенан изникваше тази каменна стаичка с всичките й подробности. Вещите, потрошеният, покрит с жълто одеяло дървен нар, стомната, тенекиената лампа, празният газов сандък и удът.
Мелек ханъм бе приседнала върху дървения нар, от двете си страни бе настанила децата. Почти не говореха. Баща му — с прорасналата брада, с лице, което на проникващата през прозорчето с желязна решетка смътна светлина бе прежълтяло и удължено — беше седнал върху празния газов контейнер и подрънкваше на уда. Бе настанил по някое време в скута си уда и бе изсвирил няколко протяжни, скръбни мелодии.
През последните години Кенан бе изкарал тежък тиф, сума ти време не беше на себе си. В дългите дни на боледуването единствената му връзка със света били тъкмо ония години, чувал единствено бащиния уд сред жестоката, завладяла душата му мизерия.
Бе убеден, че като остарее, като заумира, сетното му желание щяло да бъде да чуе този уд, че щял да склопи очи сред тия дълбоки, далечни, тъжовни звуци.
Когато проникващите през прозорчето сетни лъчи върху почернелите стени се стопили, вратата се отворила, изникнал внушителен жандармерист с фенер в ръка.
Кенан не погледнал повече ни майка си, ни баща си, който го запрегръщал и заобсипвал с целувки страните и очите му, след което прекосил тесния, студен калдъръм, държейки се за полата на майка си, за да не падне в тъмното.
От пристигането си в Измир не беше продумал за баща си. Беше си припомнил единствено как година по-късно друг жандармерист внесе у тях някакъв сандък. Как майка му пъхна в ръцете му малък позлатен часовник и сгъваемо ножче със седефена дръжка.
Кенан не попита тогава откъде идват тези вещи и защо му ги дава.
7
Шериат — религиозно ислямско право от норми, регулиращи религиозните, семейните, гражданските, битовите и углавните взаимоотношения на мюсюлманите. — Б.пр.