— Разбираш ли, Уонт, не знам дали ме е хванала окопната невроза или какво. Една част от мен съзнава всичко, което извърших досега, от хвърлянето на пушката до ровичкането в това замръзнало дере. Една част от мен съзнаваше и искаше да престане, но друга не спираше, държеше да продължава да тича, да хвърля вещите ми, да върши всякакви дивотии, каквито й дойдат на ума. Тази част явно се натягаше да бъде подведена под параграф осми. Тази част, най-дълбокото ми аз вътре в мен би направило всичко, за да се измъкне оттук и да се прибере вкъщи при Линда.
— Искаш ли да доложа за теб, Ванс? Мога да напиша най-прекрасната нечувана докладна за подвеждане под параграф осми. Между дивотиите, които ти действително извърши сега, и онова, което аз ще измисля, най-малкото ще се озовеш при някой психиатър в болница.
Майката се свлича на земята с кръстосани крака. Подпира глава върху замръзналите си ръце, сложил лакти на коленете. Действително обмисля тази възможност.
— Не нищо няма да излезе. Още не съм достатъчно изплашен. Твърде много ме е страх от тях, а не ме е страх достатъчно от самия мен. Не бих могъл да метна никого. Осрах се така донякъде, защото бях само пред теб, а това няма голямо значение.
— Ти наистина ме метна, Майка; казвам ти. Освен това наруши едно от правилата на отделението.
Той вдига глава от ръцете си, изпъва се.
— Какво правило? Кое правило на отделението съм нарушил?
— Каза „осрах се“. Ами какво ще рече Отчето? Не им се оставяй, Майка. Каквото и да стане, не им се давай.
Нашето отделение си има много особености. Ще започна с няколко. Първо, почти никога не наричаме германците „зелки“, „шваби“, „хуни“ или „нацисти“ — обичайните названия в армията. Те са най-много „неприятелят“. Единствено Стан Шутзър, нашият професионален евреин, ги нарича както си ще. Отец Пол Мънди му е дал благословията си. Да, имаме си и отдельонен отец: Майка Уилкинс, Отец Мънди. Но това не е втората особеност на второ отделение, а само случайност.
Отец Мънди измисли правилото на отделението: „Никакви мръсни думи.“ Държим да си личи, че всъщност не сме част от тази армия. Ние сме аристократични сирачета, подхвърлени пред чужда порта, може би незаконородени деца със синя кръв. Това поддържа духа. Дори май е едно от най-големите попадения на Отчето. За човек, който понякога постъпва толкова глупаво, той може да бъде и доста хитър. Мънди е на двайсет и шест, отпаднал от семинарията — но не пропаднал, — почти свещеник. Той и Майката сега са старците в отделението, останалите сме все под двайсет.
Прибираме вещите си от края на гората и се връщаме в мръсната си дупка, преди да е дошла смяната. Майката се владее доста добре. Ще ни смени Бъд Милър, нашият технически гений, автор на кръстословици и детски стихчета, заедно със Стан Шутзър, еврейският отмъстител и кандидат за рекламен агент при някой милионер. И Бъд, и Стан имат бащи бижутери, но това, струва ми се, е единственото общо между тях, освен дето са умни момчета и същевременно достатъчно глупави, за да попаднат в пехотното разузнаване. Те са през следващите четири часа, от два до шест. Нощта се пада на отделението на Едуард, но пък те са дванайсет, тъй че ще могат да дават караул всеки по два часа и няма да са чак толкова зле. След като свърши балът, музикантите отново ще поемат обичайния си пост.
Двамата с Майката се замъкваме в бивака. Сега живеем в една палатка. Преди Саар1 той дружеше все с Джим Фрийзе. Джим определено беше пръв помощник на Майката в съревнованието по чистота. Двамата вечно се суетяха да си чистят къта, да си разтребват и подреждат вещите; после се понасяха към автопарка, за да мият и лъскат джипа си. И двамата си нямаха понятие как се поддържа джип, но техният винаги блестеше от чистота, даже в проклетата мецска кал. Милър, който е луд на тема техника и изобщо не допуска момчетата от автопарка да припарят до джиповете на нашето отделение, само се смееше на Джим и Майката, като ги видеше да се щурат наоколо.
Пропълзявам в моята половина на подгизналата палатка и измъквам книгата, която четем в момента. Казва се „Сбогом на оръжията“. Имам от страница двеста и петдесета до триста и десета. Преди мен е Уилкинс, а след мен — Шутзър. Шутзър цял ден ме гони да побързам; Уилкинс снощи свърши. Все такъв ми е късметът — да попадна между двамата най-скоростни четци отсам линията Зигфрид. Разкъсваме книгите, за да можем да ги четем едновременно.
Предишната книга беше „На Западния фронт нищо ново“. Обсъждахме я и се провъзгласихме за отделение, което ще напусне войната при първия удобен случай. Тогава бяхме все още всички заедно, пред Саарбрюкен. Отец Мънди не беше разбрал, че героите в книгата са немци, докато не му обяснихме. Но може и да е пропуснал някои страници. Обикновено оставяме Отчето последен; той изчита всяка дума така, сякаш я облизва.
1
Област в Югозападна Германия, където през Втората световна война са се водили важни сражения. — Б.пр.