— Господине, веднага след разговора с вас позвъни телефонът. За съжаление, не успях да…
— Как се казвате? — попита Карела.
— Гари Отис.
— Добре, господин Отис, сега чуйте ме внимателно. Разследвам убийство и нямам време да ви чакам да звъните по участъците, за да проверявате дали съм истинско ченге или не. Името ми е — записвате ли? — Стифън Луис Карела. Стифън с „ф“. Детектив втора степен съм и работя в 87-и полицейски участък в Изола. Номерът на значката ми е 714-56-32 и началникът ми се казва Питър Бърнс. Успяхте ли да запишете всичко?
— Да, струва ми се, че да.
— Добре, ако се окажа фалшиво ченге, можете да съдите общината. А междувременно, господин Отис…
— Че как мога да съдя общината?
— Господин Отис, започвате да ме ядосвате.
— Съжалявам господине, но откъде накъде ще съдя общината? Ами ако сте някой съпруг, който е решил да провери…
— Ами ако съм истинско ченге, което вече е много ядосано? Регистрационната книга пред вас ли е?
— Да, господине, но ви моля да ме разберете. Не мога да си позволя да ви дам имената на нашите гости.
— Господин Отис, мога да отскоча до града и да се появя при вас със съдебно решение да прегледам регистрационната ви книга. Ще бъда обаче много по-ядосан, отколкото съм сега. Ако ме принудите да го направя, ще дойда при вас и ако намеря даже и само една хлебарка в някоя от стаите, веднага ще докарам хората от здравния отдел да запечатат заведението. Така че ако сте решил в събота сутрин да ме разкарвате до центъра, за да си губя времето за съдебно решение, по-добре първо се уверете, че заведението ви е безупречно чисто.
— Това заплаха ли е, господин Карела?
— Разбирайте го както искате, господин Отис. Какво ще ми отговорите?
— В нашето заведение няма да откриете хлебарки.
— Добре. В такъв случай след малко ще ви навестя със съдебно решение.
— Но ако вие наистина сте полицай…
— Аз наистина съм ченге, господин Отис.
— И ако наистина разследвате убийство…
— Наистина разследвам убийство. Господин Отис, защо сте администратор на хотел? Защо не сте изтъкнат филаделфийски адвокат?
— Не съм администратор. Аз съм собственик на „Голдън ин“.
— Аха — рече Карела. — Разбирам.
— Така че съм длъжен да защитавам интересите на клиентите си.
— Разбирам, господин Отис. Я ми кажете: в четвъртък следобед при вас регистрирали лиса се хора под името господин и госпожа Прат? Или господин и госпожа Пит? Първото име май беше Феликс.
— Момент, моля. Карела зачака.
— Да, записал съм господин и госпожа Феликс Пит.
— Вие ли бяхте на рецепцията.
— Не мога да се сетя. Почакайте за момент. За сляпото момиче ли става дума?
— Да.
— Правилно, аз съм ги записал. Красива жена, женена за много по-възрастен човек. Не разбрах веднага, че е сляпа. Беше с големи тъмни очила. Стана ми ясно, че е сляпа, едва след като видях как мъжът я води към асансьора.
— В колко часа се регистрираха?
— Не записваме часовете.
— Все пак, спомняте ли си?
— Някъде късно следобед.
— А кога си тръгнаха?
— Някъде към осем часа. Към осем трябва да беше. Бях излязъл за малко да хапна нещо и когато се върнах, те вече си тръгваха. Той плати в брой, сега си спомням.
— Благодаря ви, господин Отис.
— Надявам се, че разбирате защо…
— Разбирам. Благодаря ви — Карела постави слушалката.
Той приседна и задържа ръката си върху телефона още известно време. Току-що му бяха потвърдили, че Изабел Харис и Франк Престън наистина са прекарали заедно следобеда и час от вечерта в четвъртък в един мотел. Намирайки се, както се казва, в обятията на страстта, нито един от двамата не е могъл да отскочи до площад „Ханън“ на другия край на града и да пререже гърлото на Джими Харис между шест и половина и седем и половина часа. Всъщност, те бяха напуснали заведението в осем, което можеше да се потвърди лично от Гари Отис — златния ханджия4. Карела реши, че Изабел Харис сигурно се е прибрала вкъщи броени минути преди той да позвъни на вратата й. Тогава мъжът й вече е бил мъртъв поне от два часа, ако не и от повече.
Припомни си въпросите, които й бе задал тогава. Беше я питал дали има връзка с друг мъж и тя му беше отговорила отрицателно. Лъжците не го учудваха. Сблъскваше се с много лъжци, особено при разследването на убийства. Сълзите също не го изненадваха. Понякога можеш да се просълзиш за човек, когото си ненавиждал от години. Сълзите се появяваха сами по себе си, те бяха толкова примитивна реакция, колкото и писъкът на първия първобитен човек, опарил се от огъня. Стана, излезе от антрето и благодари на семейство Престън за възможността да ползва телефона. Престън го погледна въпросително. Карела леко му кимна и се почувства като съзаклятник.