След малко саксията се опразни.
В нея нямаше нищо друго, освен пръст.
Майер постави лъжица от тази пръст в един плик, който после щеше да бъде изпратен на Гросман в лабораторията. След това излезе от апартамента и отиде в задния двор.
ГЛАВА ОСМА
Общата болница във Форд Мърсър беше построена непосредствено преди началото на испано-американската война. Карела беше информиран за това от сержанта от Женския волнонаемен корпус, която го бе повела към архива. Нямаше основания да се съмнява в думите й, тъй като сградата имаше наистина старовремски вид: високи тавани, дебели стени и дълги тесни прозорци, с височина колкото два човешки ръста. След като излязоха от кабинета на полковник Андерсън, слязоха на партера и тръгнаха по коридор, подхождащ повече на манастир. През прозореца се виждаха градина без цветя и ливада, която стигаше чак до река Хърб. В далечината се виждаха сивите стени на затвора Кесълвю. Карела познаваше множество хора, които се намираха в този затвор. Всичките — престъпници. Карела, по свой начин, ги приемаше за нещо като делови партньори.
Сержантът бе привлекателна блондинка на около тридесет години, на която маслиненозелената армейска униформа стоеше като на манекен. Ниските й токчета тракаха ритмично по керамичните плочки на коридора. Бедрата й приятно се въртяха, а сините й очи отразяваха светлината на ноемврийското слънце.
— Можеш да си помислиш, че са очаквали тази проклета война, нали? — каза тя. — Иначе защо са построили цели две болници? Нали знаеш как й викат на тази?
— Да. Общата болница.
— Нали знаеш вица?
— Не. Какъв виц?
— А има ли отделна болница за сержантите?
Карела я погледна.
— За сержантите.
— А, сега разбрах5.
— Загря най-сетне — тя се засмя. Карела се замисли дали пък не започва някакъв флирт. Реши, че не. А може би все пак флиртуваше. Не, реши накрая, не флиртува.
— Ето че пристигнахме — го осведоми, когато достигнаха една масивна дървена врата в дясната страна на коридора.
Карела я последва в огромна стая, препълнена с метални каси. И тук имаше високи тавани и грамадни прозорци. Касите бяха подредени в редици, подобно на гробове, които се простираха от вратата до другия край на стаята. Задачата за издирването на медицинското дело на Джеймс Харис в това огромно кънтящо помещение изведнъж се стори на Карела непосилна. Преди пет минути полковник Андерсън му беше казал, че сержантът ще му помогне. Карела се замисли дали за такава работа няма да му е потребна помощта поне на един взвод. Изглежда, че съмненията се бяха изписали на лицето му.
— Не се бой — каза тя. — Всичко е много добре организирано. Ще открием делото за нула време и после ще ти помогна да го разчетеш. Как да се обръщам към тебе? Детектив Карела или господин Карела?
— Аз как да се обръщам към теб?
— Казвай ми Джанет.
— Казвай ми Стив.
— Здрасти.
— Здрасти.
Едва ли щяха да открият делото за нула време, както бе обещала Джанет, ако Джеймс Харис нямаше средно име. От деня на построяването на болницата през нея бяха преминали не по-малко от четиридесет и седем мъже с името Джеймс Харис, които бяха участвали в не по-малко от четири войни. Америка не си беше губила времето. От тези ранени войници обаче само двама се казваха Джеймс Рандълф Харис, при това единият беше бял, а другият черен, затова цялото търсене продължи пет минути. Делото беше доста набъбнало.
Джанет поведе Карела към друга дървена врата и се оказаха в една малка прилежаща стая също с манастирски вид: бели стени, малки прозорчета, проста дървена маса и столове с високи облегалки. Карела изведнъж съобрази, че днес всичките му асоциации се бяха движили на църковна вълна. Участъкът му бе наподобил катедрала, болницата — манастир, а сега му се бе сторило, че влиза в манастирска килия. Илюзията щеше да е пълна, ако в този момент в стаята влезе някой монах с тъмнокафяво расо с качулка и религиозен манускрипт в ръцете.
— Тук ми е най-любимото място в цялата болница — каза Джанет, като придърпа един от столовете с високи облегалки.