Лемар: И къде я изведоха?
Джими: На двора.
Лемар: На кой двор?
Джими: На двора бе, човек. Двор, пълен с храсталаци. Там я изхвърлиха.
Лемар: И после?
Джими: После… не ми говори… не мога…
Лемар: Успокой се, Джими.
Джими: Защо Господ ми взе очите, докторе? Ония четиримата бяха. Защо Господ наказа мене?
Лемар: Джими, това се е случило много отдавна и няма нищо общо с твоето ослепяване.
Джими: Има, докторе, има…
Това беше краят на записа. След това от бележките на доктор Лемар се виждаше, че след тези думи Джими Харис плакал неудържимо половин час и се наложило лекарят да го отведе в болничната стая и да му даде успокоително.
При следващата им среща Джими отказал да говори за случая и не назовал нито едно от имената на членовете на бандата, които вързали Лойд за стълбата и после изнасилили Роксана. По мнение на доктора ужасът, преживян в този ден, и по-специално неспособността на Джими да предотврати случилото се, станали причина после той да сънува непрестанно смъртта на баща си. Лемар не можеше напълно да си обясни защо в кошмара Роксана се беше превърнала в бащата на Джими. Предполагаше, че може би тук се крие причината Джими да сънува майка си с пенис — някакъв неосъзнат символ. Всъщност сънуваната смърт фактически е била изнасилване. Пенисът под полата на жената от сънищата не е бил случаен, като се свърже с изнасилването на Роксана. Когато Лемар попитал Джими какво се е случило с Роксана след като момчетата я изхвърлили на двора, той отговорил, че не знае.
Някой откри ли я там?
Не знам. Тя просто изчезна, докторе.
След това не си ли я виждал отново?
Никога.
А Лойд?
Изритахме го от клуба и си избрахме нов председател.
— Значи такава била работата — каза Джанет.
— Така излиза.
— Е, това обяснява всичко. Какво ще кажеш?
— Как да ти кажа… — отвърна Карела. В гласа му имаше съмнение.
— Нали вече откри това, което търсеше?
— Предполагам, че да.
— И ще ти бъде ли от полза?
— Не.
— Значи, пълна загуба на време. Така ли?
— Май е така.
— Тогава защо не ме поканиш на вечеря?
Карела я погледна.
— Дежурството ми свършва в четири — каза тя. — Можеш да дойдеш с мен в моя апартамент и да изпиеш нещо, докато се преоблека. После можем да отидем да вечеряме някъде и после… киен сабе6 — това е на испански, нали ме разбираш? — Джанет се усмихна. — Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че съм женен.
— И аз съм семейна, но мъжът ми сега е в Япония. А жена ти е някъде в града, което ще рече, че сега сме си тук двамката. Какво ще кажеш?
— Не бих могъл.
— Можеш, можеш — закани му се тя, и се усмихна. — Направи само едно мъничко усилие.
— И усилието няма да ми помогне.
— Знам едно чудно малко ресторантче до болницата. Със свещи и вино. С цигулари и циганска музика. Страшно романтично. Ти не мечтаеш ли за малко романтика в живота? Аз винаги мечтая. Дай да отидем, у дома, да си облека червената рокля и после…
— Джанет, наистина не мога.
— Добре тогава.
— Джанет…
— Не ти се сърдя. Съжалявам…
— Не ти се сърдя. Наистина не ти се сърдя.
По време на дългото обратно кормуване към града продължи да мисли за нея.
Според една вестникарска статия, която неотдавна бе прочел, петдесет на сто от всички американски жени на възраст между тридесет и пет и тридесет и девет години изневеряват на мъжете си. Това беше страшно висок процент, като се има предвид, че по времето, когато Кинси публикува първото си изследване по въпроса, този показател достигаше само тридесет и осем на сто. Карела не беше сигурен дали този процент не беше валиден и за жените във Франция, Германия и Италия — нали всички тези страни вече се бяха обединили в Общ пазар, — но не му се искаше да допуска това и за дамите от Британската империя, възпитани от романите на Дикенс. Така или иначе, всеки божи ден една от всеки две американски жени или се упътваше към леглото на някой господин или го напускаше, без при това да е в брачни връзки с въпросния господин. Ако можеше да се предположи, че този показател е валиден и за американските мъже, то щеше да излезе, че половината от цялата проклета нация кръшка и слага рога някому.
Страшна мисъл.
Още по-страшна, като се помисли, че една жена от кръшкащите петдесет процента бе попаднала на мъж от некръшкащите петдесет процента. Късмет! А сега Карела шофираше и същевременно си мислеше какво ли е изтървал, какъв вкус имат устните на Джанет, какви ли гърди прикрива под униформената риза…
Престани да мислиш за това!
Пренасочи мислите си към доклада на Лемар и намери изводите на доктора за толкова безплодни, колкото и резултата от кратката му среща с Джанет. Като действащо ченге, Карела щеше да се опита да научи нещо повече за криминалните аспекти на спомените на Джими, отколкото докторът. Може би обаче психиатрите не разсъждават по този начин, може би изпитват само леко любопитство към случилото се с едно кървящо изнасилено момиче, захвърлено в един заден двор.