Разкритието, направено от човек, който бавно пълзи надолу по периодично осветявания от прожектор склон на един таански затворнически лагер, беше решаващо.
Таанците бяха осеяли щедро пространството между Ал-Суфи и Дюрер със своите мини и очакваха те не само да попречат на неминуемите контранападения, но и да послужат като ранна предупредителна система.
Имперски разрушители, част от флотилиите, които се спотайваха в празното пространство между и отвъд системите Ал-Суфи и Дюрер, отдавна бяха забелязали смъртоносните минни пластове, бяха регистрирали минните полета и ги бяха обезвредили едно по едно. Операцията беше мащабна и успешна. Всеки специалист, допуснал при обезвреждането и най-незначителна грешка, нямаше да бъде разпознат до приключване на сражението.
За таанците имперските флоти се врязаха от никъдето. Все пак техните бойни компютри светкавично анализираха атаката. Конвенционална. Тактически кораби преграждаха атаката, а предният щит се състоеше от крайцери — антикорабни убийци. Зад тях се носеха разрушители и накрая традиционната подредба — разрушители, крайцери, бойни кораби и тактически транспортни кораби.
Компютрите изплюха точния отговор и таанските адмирали се подчиниха.
Така или иначе, имперските сили не бяха онова, което бяха очаквали.
Махони отлично съзнаваше, че едва ли е достатъчно подготвен за разгръщането на грандиозна стратегия. Вероятно би могъл да сътвори що-годе суперплан. Преди да напусне Първичен, беше направил лично проучване що за неща са вършили великите стратези, за да си изкарват прехраната.
Летописите бяха донякъде отблъскващи.
Генералите, които съблюдаваха принципа на „първото мятане на зара“, имаха еднакъв брой претърпени поражения и постигнати успехи — като се почне от Дарий, след това Филип, Шлифен3, Гиап4, М’кий и се стигне до П’ра Т’онг. Преценил, че не отговаря на класата им, Махони предпочете да води войната така, както си знаеше, което ще рече, да разчита на простота и изненада.
Онова, което виждаше на екраните, бяха тактически кораби. Махони прецени, че благодарение на планираната зад тях бъркотия те биха имали не само шанс да оцелеят, но и да нанесат известни поражения.
Крайцерите всъщност представляваха тромави деморализирани транспортни кораби с фалшива електронна сигналировка. Ракетите им се основаваха на принципа „стреляй и забрави“ и бяха дотолкова примитивни, че би било най-добре да не бъдат използвани, освен ако някой пълен некадърник сам не се натресеше на траекторията им.
Разрушителите също бяха фалшиви. Представляваха преправени ракети „Кали“, модифицирани за далечен обхват.
Най-отзад идваха истинските бойци.
Сражението започна.
Тактическите се втурнаха на ята.
„Крайцерите“ бяха набързо превърнати в газови облаци и таанците се въодушевиха от превъзходството си. Насочиха прицелващите си устройства към „разрушителите“, точно когато те ги подгониха, като се прицелиха в основните кораби. Бойците обикновено правят следното предположение: атакуващият се държи по определен начин. Когато опасен фехтовач се разгневи или бомбардировач се превърне в камикадзе, е необходимо известно време, за да се приспособиш.
Пренастройването коства на таанците повечето от преграждащите им разрушители и хвърли в бъркотия трите предвождащи флотилии.
Това не беше катастрофа. Адмирал П’райзър, който автоматично пое цялостното командване на сражението, след като корабът на лорд Феерле остана без комуникации, издаде заповед трите изчакващи флотилии да се включат и резервните зад тях да нападнат.
Стрелата продължи да се носи напред.
Лорд Феерле се беше навъсил зад шлема на скафандъра си и гледаше как механиците сноват из контролната зала на осакатения команден кораб.
Иди там и направи това, мина му през ума. Осъзна, че може да заповяда на всеки наоколо да диша или да не диша, както намери за добре. Или да програмира команди за командваните от него флотове.