Иля Варшавски
Отново на Земята
В последния час на полета Ърли изригна толкова проклятия, че ако ги наредиш във верига, дължината й би представлявала най-малко няколко парсека1.
Впрочем аз напълно го разбирах. Планетарното гориво е на привършване, никакви сигнали, разрешаващи ни да кацнем, а под нас безкрайни гори.
И на мен не ми беше леко, защото се оказа, че земната ос е ориентирана спрямо Слънцето съвсем не така, както би следвало да бъде, и изчисленията за кацане, направени своевременно от анализатора, не ставаха за нищо.
Арсен Циладзе бе късметлия. Седеше пред пулта си с гръб към командира и не виждаше яростните погледи на Мюлер.
— Ей сега, Ърли — казах. — Почакай още малко. Може би ще успея да уточня ъгъла по Полярната звезда.
— Добре — каза Мюлер, — да почакам, ама ми дай назаем триста тона гориво. — Надигна се и дръпна към себе си лоста за включване на спирачния двигател.
Не помня добре какво стана после, защото никак не понасям вибрациите при кацането.
Когато дойдох на себе си, нашият „Разузнавач“ вече се поклащаше на амортизаторите си.
— Пристигнахме — каза Ърли.
Около ракетата бушуваха пламъци.
Циладзе свали слушалките и отиде при командира.
— Напразно избърза, Ърли. Все пак нейде трябва да има космодрум.
— Нищо — рече Мюлер, — можеше да бъде и по-лошо нали, Момко?
Не отвърнах, защото бях почнал да хълцам.
— Пийни вода — каза Ърли.
— Нищо, от нервите е — казах.
Арсен включи външните пожарогасители. Бордовите дюзи заизригваха фонтани жълта пяна, която почна да гаси горящите клони.
— Как е самочувствието, Момко? — запита Ърли.
Пак хлъцнах няколко пъти.
— Престани да хълцаш — каза той, — за цял живот все едно не можеш се нахълца.
— Сега какво ще правим? — попита Арсен.
— Газ. Цели пет часа. Ще издържиш ли, Толик?
— Надявам се — казах.
— По-добре да изчакаме. — Стори ми се, че и Ърли се зарадва на възможността да се поотложи дезинфекцията. — Ти полегни, а ние с Арсен ще се избръснем.
Арсен засумтя. Да предложиш на Циладзе да си обръсне брадата, е все едно да молиш пауна да продаде опашката си.
Ърли извади от едно чекмедже на пулта бръснарските си принадлежности и всевъзможни шишенца. Тази процедура той вършеше винаги с голяма тържественост.
Помислих, че командирът нарочно отлага излизането от ракетата, за да ни даде възможност да поразмислим за главното. По време на полета не ни беше до това.
— Няма за къде да бързаме — каза той, като разглеждаше в огледалцето брадичката си, — чакали са ни четиридесет и четири века, ще почакат още малко.
— Ами, чакали! — рече Циладзе. — Как не! Много сме им притрябвали.
„Аха, започнаха“ — помислих си.
— А твоето мнение, Момко?
— Нужни сме им — казах аз. — Нима някоя цивилизация ще се откаже от такива експонати. Направо сме за музея. „А ето, деца, първобитни хора, населявали нашата планета през двадесет и първия век, а тук са примитивните оръдия, които са използвали: космически кораб с анихилационни двигатели и планетарен робот-разузнавач.“
— Карай, карай, Момко. Кажи и за брадата.
— Ще кажа. „Обърнете внимание на слаборазвитите слепоочия на единия от тях и си припомнете какво съм ви разправяла за еволюцията на Хомо Сапиенс.“
— Глупости! — рече Ърли. — Човекът не се е променил от незапомнени времена и потомците ни от шестдесет и петия век…
— Човекът бавно се променя — прекъсна го Арсен, — но човечеството като цяло много се е променило и техниката бързо се развива. Страшно е да си представим какво ли са понаизмислили там за тия четиридесет и четири века.
— Добре де — рече Ърли, — все някак ще се оправим с техниката. Хайде, почвай дезинфекцията.
Лежах на койката с лице към стената. На душата ми беше много тежко. Знаех, че ще бъде така. Нали в края на краищата сами приехме, никой не ни бе принуждавал. Просто досега не бяхме имали време да поразмислим за всички тези неща. Можеш ли да мислиш за съдбата на човечеството, когато трябва да спасяваш кожата си, да избиваш с лазера гигантски паяци или да унищожаваш плантации от кактуси-кръвопийци. В анабиозната вана също не можеш да мислиш.
Обърнах се на другата страна.
— Не спиш а, Момко?
Ърли лежеше по гръб. По израза на лицето му разбрах, че и той мисли за същото.
— Не ми се спи. Кажи, Ърли, ние наистина ли ще изглеждаме за тях като питекантропи?
— Не мисля, Момко. Четиридесет и четири века са, разбира се, много голям срок, но нали и ние сме представители на високоразвита цивилизация. Забравяш за приемствеността на културата. Нима Аристотел би изглеждал като дивак за нашите съвременници?
1
Парсек — единица за измерване на междузвездни разстояния, която е равна на 3,26 светлинни години (3,084 по 1013 км). — Б.р.