— Е, господин моряко, така ли трябва да се клатушка принцесата, обещана на краля, моя господар? Корабът ви е зле стъкмен, щом се въргаляме така, а вие въобще не умеете да го управлявате! Ако не побързате да го оправите, ще ви предам на кралските съдии, като пристигнем, и тогава ще идете да учите морския занаят на пейката на някоя галера…
Но това избухване не трая дълго. Бившият пръв шамбелан внезапно повърна върху източния килим и примерът му бе последван от почти всички придружители на кралската невеста. Пребледнял и напоен със солена влага от главата до петите, пълният мъж, готов да се прости с живота всеки път, когато нова вълна повдигаше кораба, простенваше между две хлъцвания, че никога вече няма да види семейството си и че не може да е съгрешил толкова много през живота си, та да заслужи такива мъки.
В замяна на това Гучо проявяваше удивително мъжество. С бистър ум и чевръста стъпка той се погрижи да укрепи по-добре сандъците си, особено този с парите; в мигове на относително затишие тичаше да занесе малко вода на принцесата или да пръска около нея ароматни масла, за да я предпази от зловонията, които идеха от неразположението на нейните спътници.
Има хора, особено млади, които инстинктивно постъпват така, че да оправдаят онова, което се очаква от тях. Дали някои ги гледат с презрение? В много случаи може би поведението им заслужава презрение. Или обратното — срещат уважение и доверие? Те надскачат себе си и макар да примират от страх не по-малко от другите, се държат като герои. Гучо Балиони беше от този вид. Понеже Дона Клеменца се отнасяше с хората, бедни или богати, велможи или селяци, така, че щадеше достойнството на всеки, а и проявяваше особена любезност към тоя млад мъж, станал нещо като вестоносец на нейното щастие, пред нея Гучо се чувствуваше като рицар и се държеше по-гордо от всеки благородник.
Тосканец и затова способен на всякакви подвизи, за да блесне в очите на една жена, по душа и кръв той все пак си оставаше банкер и залагаше на съдбата, както се залага на борсата.
„Бедата е идеален случай да станеш близък с големците — си казваше той. — Ако трябва да загубим всичко и да загинем, отчаяните вопли няма да променят участта ни, както смята драгият ни Бувил. Но ако се спасим, тогава ще съм спечелил благоволението на френската кралица.“
Самият факт, че може да разсъждава така в подобен момент, беше вече признак на голяма смелост. Това лято Гучо се чувствуваше непобедим; той обичаше и знаеше, че го обичат.
И напук на очевидното уверяваше принцесата, че времето е на оправяне, заявяваше, че корабът ще устои тъкмо, когато той най-силно пращеше, разказваше за сравнение каква буря беше преживял миналата година, прекосявайки Ламанша, и пак бе излязъл невредим.
— Тогава носех на кралица Изабел писмо от монсеньор д’Артоа…
Принцеса Клеманс също се държеше образцово. Бе се оттеглила в „рая“, голямото помещение за височайшите гости в надстройката на кърмата, и успокояваше дамите от своята свита, които като стадо подплашени овце хлипаха и се блъскаха о стените при всеки тласък на морето. От устата й не се отрони нито дума на съжаление, когато й съобщиха, че сандъците с дрехите и накитите са паднали в морето.
— Бих дала двойно повече — каза просто тя, — само мачтата да не бе премазала нашите смели моряци.
Беше не толкова уплашена от бурята, колкото поразена от знамението, което виждаше в нея.
— Ето, знаех си аз, тази женитба е твърде добра за мен — си мърмореше тя. — Премного се радвах и греховно се възгордях; бог ще ме накаже с корабокрушение, защото съм недостойна да стана кралица.
На петата утрин от страшното плаване, когато корабът бе попаднал във временно затишие, макар че морето не искаше да се успокои, принцесата съзря дебелия Бувил, бос, само по туника и целият разчорлен, паднал на колене със сключени ръце на палубата.
Но какво правите там, месир? — му извика тя.
Правя като монсеньор Луи Свети, мадам, когато щял да се удави пред Кипър. Тогава дал обет, че ще подари сребърен кораб, тежащ седем марки3, на свети Никола от Варанжвил, ако бог го върне здрав и читав във Франция. Разказа ми го месир дьо Жоанвил.
3
Марката е тегловна мярка, равностойна на 8 унции или половин ливра, т.е. приблизително на 244 грама.