— Мои малки приятели, деца мои — продума най-после той, — случи се нещо ужасно! Нашият крал… да, нашият възлюблен крал току-що предаде богу дух.
Гласът му се давеше в гърлото и той се заудря в гърдите, сякаш сам бе виновен за смъртта на владетеля. После, като се възползува от ефекта на изненадата, заповяда:
— Всички на колене, да се помолим за душата му! Сам той се отпусна изтежко на земята и всичките му хора последваха примера му.
— И вие, господа, на колене! — каза той с укорен тон на братята Кресе, които, поразени от новината и съвсем слисани от това зрелище, единствени бяха останали прави.
— In nominee patris… — подзе Толомей.
И тогава изведнъж се разнесоха пронизителни вопли.
Това бяха слугините-италианки в банката, които веднага запяха дружно като оплаквачки според обичая на своята страна.
— Un uomo cosi buono, un signore tanto generoso! Il sielo se lé preso!26 — зави готвачката.
— Ahimé, ahimé! Tanto buono, tanto generoso!27 — запригласяха момичетата от кухнята и пералнята.
Покрили глави с вдигнатите си нагоре връхни поли, те се полюляваха встрани и вдигаха към тавана ръцете си, захванати една за друга.
— Era come un padre per noi tutti! Era il protettore degli umili.28
— Il nostre padre, il nostre protettore, l’abbiamo perduto! Ahimé! Ahimé!29
Толомей се бе изправил и крачеше сред хората си.
— Хайде, молете се, помолете се както трябва! Да, чист беше той, свят беше! А ние сме грешници, непоправими грешници! Молете се и вие, млади люде — каза той, като положи ръце върху главите на, братята Кресе. — И вас някой ден смъртта ще ви застигне. Покайте се, покайте се!
Представлението продължи повече от четвърт час. Накрая Толомей заповяда:
— Затворете вратите, затворете гишетата. Днес е ден на траур: тази вечер няма повече да се търгува.
Служителите заизлизаха от стаята, подсмърчайки. Когато главният чиновник мина покрай него, Толомей му пошушна:
— И повече никакви плащания. Курсът на златото може утре да се промени.
По стълбите жените продължаваха да нареждат.
— Той беше благодетел на народа. Никога, никога вече няма да имаме такъв добър крал! Ahimé…
Толомей спусна завесата, която преграждаше входа към кабинета.
— Така е, — рече той, — така е! Така преминава славата на тоя свят.
Двамата Кресе, объркани и усмирени, мълчаха. Личната им драма изведнъж бе избледняла пред нещастието, сполетяло цялото кралство. На всичко отгоре бяха капнали от нощната езда, и то на какъв кон!
Появата им в Париж късно сутринта, възседнали и двамата пръхтящото си, дръгливо конче и облечени в старите си дрехи, с които ходеха на полето, бе предизвикала смях по улиците. Съпроводени от цяла дружина крещящи хлапета, те се лутаха из лабиринта на Сите. Не хапнали нито залък от предния ден, самоувереността им, ако не гневът им, се бе почти изпарила при вида на разкошния дом на Толомей, на това богатство, което личеше навред, на многобройната добре облечена и охранена прислуга, на гоблените, мебелите с резба, емайла, слоновата кост… „Всъщност — си помисли всеки сам за себе си, без да смее да го сподели с другия — може би сбъркахме, като се показахме тъй придирчиви за потеклото; богатство като това струва колкото благородническо звание.“
— И тъй, приятели — подзе Толомей с непринуден тон, след задружната им молитва, — да видим сега тази неприятна история, защото, тъй или иначе, трябва да се живее и светът си върви напред, макар че хората си отиват. Дошли сте да ми говорите за моя племенник, разбира се. Бандит, негодник такъв! На мен ли трябваше да стори това, дето съм му направил толкова добрини! Безсрамник, окаян хлапак! И тази ли болка ми трябваше днес на всичко отгоре… Знам, всичко знам; той ми прати известие отзарана. Пред вас е един много изстрадал човек.
Стоеше пред тях, малко прегърбен, с очи сведени към земята, в поза на най-тежка покруса.
— И страхливец отгоре на това — подзе отново той. — Срам ме е да го призная, млади господа. Не посмя да срещне гнева ми; заминал тутакси за Сиена. Трябва вече да е много далеч оттук. Кажете, приятели, кажете какво да правим?
Имаше вид, като че предоставяше всичко на тях, едва ли не че търсеше съвет от тях. Двамата братя го гледаха и се споглеждаха един друг. Нищо не бе станало така, както си го бяха представяли.
Толомей ги наблюдаваше изпод почти притворения си клепач. „Добре, добре — си каза той, — вече ги усмирих и не са опасни: въпросът е сега как да ги изпратя обратно, без да получат нищо.“
Той рязко се изправи:
— Но ще го лиша от наследство! Чувате ли ме, ще го лиша от наследство… Няма да получиш и петак от мен, нещастнико! — извика той и размаха пестник някъде по посока на Сиена. — Нищо няма да получиш! Ще оставя всичко на бедните и манастирите!… И само да ми падне в ръцете, ще го дам веднага на кралския съд. Уви, уви, кралят умря!