Всяко ново разследване на убийство създаваше подобни усещания у Гамаш. Дали вече бяха изцапали тетрадките си? Дали бяха допуснали грешки?
Замисли се за това, докато бавно обикаляше затревения селски площад, сключил ръце зад гърба и отправил поглед в далечината. След като направи няколко кръга, без да бърза, се отправи към закуската.
Бовоар и Лакост вече бяха слезли от стаите си в пансиона, а на масата пред тях бяха сервирани чаши café au lait с обилна пяна. Изправиха се, когато шефът им влезе, но главният инспектор ги прикани с жест отново да седнат. От кухнята се носеше аромат на пушен бекон с кленов сироп, на яйца и кафе. Още преди Гамаш да се разположи на стола си, Габри се появи тържествено, понесъл чинии с яйца по бенедиктински, плодове и кексчета.
— Оливие тъкмо тръгна към бистрото. Не е сигурен дали ще отвори днес — обясни едрият мъж. Тази сутрин много приличаше, както външно, така и по гласа, на Джулия Чайлд45. — Казах му, че е добре да отвори, но ще видим. Подчертах, че ще изгуби пари, ако не го направи. Това обикновено действа при него. Кексче?
— S’il vous plaît46 — отвърна Лакост и си взе едно. Приличаха на ядрени гъби.
Младата жена тъгуваше по децата и съпруга си, липсваха ѝ много. Но с удивление осъзнаваше, че това селце е способно да излекува дори такава празнина. Разбира се, ако я натъпчеш с достатъчно кексчета, дори най-голямата празнина ще се запълни — поне за известно време. Изабел бе склонна да опита.
Габри поднесе на Гамаш чаша café au lait и след като се отдалечи, Бовоар попита:
— Какъв е планът за днес, началник?
— Трябва да проучим миналото на всеки заподозрян. Искам да разбера всичко за Оливие, включително кой би могъл да му има зъб.
— D’accord47 — кимна Лакост.
— Също и за семейство Пара. Разпитайте за тях, поискайте информация и от Чехия.
— Ще го направим — потвърди Бовоар. — А вие?
— Аз имам среща със стар приятел.
Арман Гамаш се изкачваше по хълма в покрайнините на Трите бора. Беше преметнал сакото от туид през лакътя си и небрежно ритна паднал в краката му кестен. Във въздуха се носеше ухание на ябълки, натежали от сладост и топлина по клоните. Всичко бе зряло и сочно, но само след няколко седмици щеше да бъде сковано от убийствен мраз. И да погине.
Докато крачеше, старото имение „Хадли“ растеше пред погледа му. Главният инспектор събра сили. Приготви се да посрещне скръбта, която се носеше на талази от огромната къща и бе способна да удави всеки неразумен човек, дръзнал да се приближи.
Но или защитата му бе по-добра, отколкото очакваше, или нещо се бе променило.
Гамаш спря в едно петно от слънчева светлина насред гората и се обърна към имението: хаотично построена викторианска грамада с кулички. Покривите блестяха, покрити с керемиди, подобни на люспи, а отпред се ширеха веранди с черни парапети от ковано желязо. Прясно боядисаните стени сияеха под лъчите на слънцето, а входната врата грееше в жизнерадостно яркочервено. Цветът не напомняше за кръв, а за Коледа. За череши. За сочни есенни ябълки. Къпинакът край алеята беше разчистен и пътеката бе постлана със здрави каменни плочи. Гамаш забеляза, че плетовете са подрязани, дърветата — окастрени, изсъхналите клони — отсечени. Рор Пара очевидно си вършеше работата.
Главният инспектор с изненада осъзна, че стои пред старото имение „Хадли“ с усмивка на лице. И дори нямаше търпение да влезе вътре.
Отвори му възрастна жена на седемдесет и няколко години.
— Oui?
Косата ѝ беше стоманеносива и прилежно подстригана. Почти не носеше грим, като изключим малко молив около очите. Отначало го гледаше с любопитство, а след това погледът ѝ се проясни, сякаш го е разпознала. Жената се усмихна и отвори вратата по-широко.
Гамаш показа служебната си карта.
— Съжалявам за безпокойството, мадам. Казвам се Арман Гамаш. Работя в Sûreté du Québec.
— Познах ви, мосю. Моля, заповядайте. Аз съм Керъл Жилбер.
Покани го любезно в антрето. Главният инспектор бе влизал в това преддверие и преди. Много пъти. Но едва успя да го разпознае. Стори му се като скелет, който е бил облечен в нови мускули, жили и кожа. Конструкцията бе запазена, но всичко друго се беше променило.
45
Джулия Чайлд (1912-2004) — американска готвачка, авторка и телевизионна водеща, направила френската кухня достъпна за американците. — Б.пр.