Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата
Клео Протохристова
Горчивата прелест на залеза
Заглавието понякога говори за една творба повече, отколкото дори авторът и е можел да предположи. За произведенията на Хемингуей това е почти принцип. Пределно спонтанните им наглед заглавия, съпоставени помежду си, се оказват неочаквано стилни и единни като тоналност, а на фона на тяхното съзвучие някои малки, незабележими различия придобиват неподозиран смисъл.
Последователно сходство показват най-известните и специфични за Хемингуей заглавия: „Снеговете на Килиманджаро“, „Зелените хълмове на Африка“, „И слънцето също изгрява“ („Фиеста“), „Острови на течението“. Доминантна тема в тях е природната стихия, във всевъзможни превъплъщения — като могъщ поток, като море или изгрев, като пространствената необятност на „хълмове“ и „снегове“, като стремително или безпределно движение… Към тази група заглавия може да се причисли дори и недовършеният роман за Париж, наречен по един характерен негов пасаж „Безкраен празник“1. В контекста на тематичното им родство това заглавие разкрива изненадващи смислови нюанси, белязани от същата неудържимост, която характеризира почти без изключение творбите на писателя.
Спрямо тези „стилни“ заглавия „Отвъд реката, сред дърветата“ заема особена позиция, която по парадоксален начин възпроизвежда отношението между романа и другите творби на писателя. На пръв поглед като че ли се повтаря познатата тоналност — с поривното „отвъд реката“, с множествеността на „дърветата“, която ще ни припомни за „снеговете“ и „хълмовете“… Но звучи и нещо непознато — наглед незначителният предлог „сред“ и една болезнена, тръпчива нотка на окончателност, на уседналост и неподвижност. Сякаш типичната за Хемингуей обречено героична мелодия се пречупва, за да прозвучи сподавена и неовладяна интонация — неочаквана, но и понятна, както изненадваща и в същото време закономерна в появата на самия роман в творчеството на писателя.
„Отвъд реката, сред дърветата“ излиза в 1950 година — след цяло десетилетие, в което авторът не издава нито една книга. Подобно продължително мълчание измества неизбежно интереса на читателската публика от творчеството на писателя към неговата личност. Хемингуей и без това представлява проблем за аудиторията си повече като тип поведение и маниер на писане, отколкото като конкретен художествен резултат, и в интерес на истината трябва да се признае, че „явлението Хемингуей“ се е радвало винаги на далеч по-широк кръг почитатели, отколкото специфично литературният му еквивалент. Дългата творческа пауза отново изостря преди всичко извънлитературния интерес, а издаването на книгата го довежда до своеобразна кулминация (равностойна на шума около присъждането на Нобеловата награда или самоубийството на писателя). И сюжетът, и начинът, по който романът е написан, сякаш на свой ред допринасят за това.
По същността си „Отвъд реката, сред дърветата“ е нещо като автокоментар — книга, максимално ангажирана не само със спомените и изживяванията на Хемингуей, с възгледите и личността му, но и с неговото творчество.
Първото, което прави впечатление при прочитането на романа, е непреодолимото усещане, че ти се предлага нещо много познато. Книгата е изпълнена с автореминисценции — от „Сбогом на оръжията“, от „Фиеста“, от разказите… На читателя е известна и историята с раняването на Хемингуей в Италия (прословутата капачка на коляното), и трагедията на обречената любов, и картините на лова, и характерната — особено за „Фиеста“ — естетика на яденето (педантично подробните описания на ястия и напитки, както и превръщането на консумацията им едва ли не в основно действие на романа); познати са му и повествователните „хватки“, и звученето на диалога. На онези, които са проявили любопитство към живота на Хемингуей от последните години преди издаването на творбата, е известна и историята на изживяването му с Адриана Иванчич, което писателят съвършено неприкрито, макар и доста произволно, интерпретира в романа си.
Всичко това надали може да изненада някого особено много, тъй като Хемингуей е поначало автор, за когото повторението е нещо обичайно. Дори ако се вгледаме в оценките за романа, ще се уверим, че независимо от единодушната констатация за само повторение и окачествяването му като недостатък, критиците са били всъщност подравнени точно от непоследователността, с която писателят се самоповтаря, или казано по друг начин, несъгласието им се поражда не от познатото, а от новото и неочакваното.
1
Оригиналното заглавие на романа „Moveable Feast“ означава празник, чиято дата се променя (като Великден), но носи и допълнителни значения за подвижност, многоликост и безкрайност. — Б.а.