— Погледнете — каза шофьорът. — В тази страна срещаш мост или железопътна гара. После се отдалечаваш на половин миля, в която и да е посока, и виждаш същото нещо, както тук.
— Поуката според мене е — каза полковникът — никога да не строиш вила, нито пък църква или да не наемаш Джото да ти рисува фрески, ако църквата се намира на осемстотин ярда от някой мост.
— Знаех си аз, че от това може да се извади поука, сър.
Бяха отминали вече разрушената вила и продължаваха към правия път с върбите, край канавките, все още мътни от зимата, и към полетата, пълни с черничеви дървета. Пред тях някакъв човек караше велосипед и четеше вестник, като го държеше с две ръце.
— Ако бомбардировачите са тежки, поуката важи за една миля. Така ли е, сър?
— Ако пък са управляеми снаряди — не за една, а за две и половина. Няма да е лошо да дадеш сигнал на велосипедиста.
Шофьорът натисна клаксона и човекът се отмести в края на шосето, без да вдигне поглед от вестника или да докосне кормилото. Когато минаха покрай него, полковникът се опита да види какъв вестник чете, но вестникът беше прегънат.
— Смятам, че изобщо не си струва сега човек да строи хубава къща или църква и да наема… как го казахте, за да нарисува фреските?
— Джото. Би могъл да бъде и Пиеро дела Франческа или Мантеня. Или Микеланджело.
— Знаете ли много за художниците, сър?
Движеха се по права отсечка, стараеха се да наваксат и селските къщи се сливаха, почти се размазваха една в друга, така че можеше да се види само това, което беше далече напред и идваше насреща. Страничната гледка представляваше обобщен образ на нисък равнинен зимен пейзаж. Не съм сигурен, че обичам високите скорости, помисли си полковникът. Брьогел би се чувствувал ужасно, ако трябваше да възприема пейзажа по този начин.
— За художниците ли? — попита той. — Твърде малко знаем за тях, Бърнъм.
— Аз съм Джаксън, сър. Бърнъм е горе, в почивния дом в Кортина. Хубаво място, сър.
— Започвам да оглупявам — каза полковникът. — Извинявай, Джаксън. Мястото е хубаво. И храната не е лоша. Има ред. Никой не те закача за нищо.
— Да, сър — съгласи се Джаксън. — Попитах ви за художниците заради тези мадони. Мислех си, че трябва да видя някои картини и отидох във Флоренция, в онова голямо здание.
— „Уфици“? „Пити“?
— Не знам как се казва. Най-голямото. Гледах картините, докато накрая от ушите ми започнаха да излизат мадони. Казвам ви, господин полковник, който не е запознат с тази живопис, вижда само страшно много мадони и се дразни. Да ви кажа ли моята теория? Нали знаете колко са побъркани те на тема bambini5 — колкото по-малко имат за ядене, толкова повече bambini имат, и все не им стигат. Аз мисля, че тези художници навярно страшно са обичали bambini, както всички италианци. Не съм чувал за тези, които току-що споменахте, така че ги изключвам от моята теория, пък и вие ще ме поправите, ако сбъркам. Струва ми се обаче, че тези мадони, от които видях толкова много, сър, струва ми се, че художниците на тези прости, обикновени мадони като че ли са били изразители на тази работа с bambini, ако ме разбирате какво искам да кажа…
— Като се добави и фактът, че са рисували картини предимно с религиозни сюжети…
— Да, сър, мислите ли, че има нещо вярно в моята теория?
— Разбира се, макар че според мен е малко по-сложно.
— Естествено, сър. Теорията ми съвсем не е завършена.
— Имаш ли и други теории за изкуството, Джаксън?
— Не, сър. Мислил съм само по въпроса за bambini. Макар че ми се иска да нарисуват хубави картини на онази планинска местност около почивния дом в Кортина.
— Тициан е оттам — каза полковникът. — Поне така се говори. Веднъж се спусках към долината и видях къщата, където се смята, че се е родил.
— Сигурно е много шик, сър.
— Не чак толкова.
— Ако беше нарисувал тази местност наоколо, с обагрените от залеза скали и борове, снега и всичките островърхи църковни кули…
— Campaniles — каза полковникът. — Като тази пред нас, в Чеджа. Думата означава камбанария.
— Ако беше нарисувал наистина добри картини на тази местност, дяволски сигурен съм, че щеше да ми се иска да купя някоя.